Говореха за незначителни неща, докато пътуваха от Сан Антонио през покрайнините на тучната хълмиста земя, покрай богатите плодородни ферми и ивиците суха и ронлива земя, обрасла с храсталаци и бурени. Три часа по-късно, стигнаха в малкия пограничен град Макалън, последната спирка, преди да преминат в Мексико. Градчето беше точно такова, каквото си го представяше Лус: разнородна смесица от магазинчета по главната улица с големи табели, показващи къде можеш да се отбиеш да хапнеш, да си купиш всякакви джунджурии, да обмениш долари в песо и да застраховаш колата си. Решиха да си разпределят задачите и да се срещнат при колата след един час. Маргарет отиде да обмени пари, а Марипоса да потърси пътни карти. Лус пъхна чантата си плътно под мишница и отиде да направи застраховка на Ел Торо. На опашката пред нея имаше двама мъже. Мъжът точно пред гишето беше латиноамерикански тип и носеше голяма бяла каубойска шапка. Зад него стоеше висок мъж с кафява риза и дънки, който й се стори познат. Тилът му под оръфаната сламена шапка беше загорял от слънцето. Той се извърна, за да прочете отпечатаните и закачени по стената инструкции.
— Били! — провикна се Лус.
Били Макол се обърна и след няколко секунди колебание, на лицето му грейна усмивка, когато я разпозна. Той се разсмя и поклати невярващо глава.
— Я, момичето с пеперудите! Виждаш ли? Казах ти, че ще се срещнем отново. Все повече се убеждавам, че светът е много малък.
Лус се изкикоти щастлива, че го вижда отново.
— Доколкото си спомням, ти имаше съмнения за това.
— Всъщност не. Но трябва да призная, че съм изненадан да те срещна тук. Значи продължаваш по пътя си.
Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос, но тя кимна.
— Най-накрая. Мислех, че ти вече ще си в Мексико.
— Не стана. Преследвах пеперудите в Тексас и имах късмет. Намерих едно невероятно струпване, недалече от Сан Антонио. Трябваше да се срещна с мой колега тук, на летището, но той се забави. Затова продължавам на юг без него.
Дойде неговият ред и той се обърна напред, за да оправи застраховката на колата си. Когато приключи, спря за миг и се усмихна на Лус, която пристъпваше към гишето.
— Късмет, пеперудено момиче! Ще се видим по-късно.
Беше й неприятно, че си тръгва. Искаше да го пита много неща за пътуването, но той вече беше на вратата. Тя насочи вниманието си към служителя и попълни нужните документи. Когато излезе от агенцията, видя, че Били я чака отвън. Почесваше се притеснено по изгорелия врат.
— Някога била ли си в Мексико?
— Не.
Той се намръщи.
— Така си и помислих. Ако имаш минутка, искам да ти покажа някои неща на картата — места за спиране, за престой и други такива. В Мексико трябва да си особено внимателен с почти всичко, което ти се изпречи на пътя.
— Супер! — отвърна Лус облекчена повече, отколкото можеше да изрази с думи.
Марипоса твърдеше, че знае пътя като линиите на дланта си, но тя имаше повече доверие в Били. Погледна часовника си.
— Къде си паркирал?
— В паркинга зад ъгъла.
— Чудесно. И аз съм там. Да вървим.
Тръгнаха към паркинга и когато стигнаха там, видяха Марипоса и Маргарет облегнати на капака на Ел Торо. Двете жени се изправиха изненадано, виждайки я с непознат мъж.
— Това е Били Макол. Той е от университета в Канзас. Тръгнал е към колониите на пеперудите, за да прави проучвания, и ще ни даде някои насоки за пътуването ни. Били, това е… — Погледна към майка си и се поколеба коя дума да използва. — Марипоса Авила — каза, като реши, че няма нужда от повече обяснения.
Усмивката на Марипоса беше сдържана. Тя не протегна ръката си към Били.
— А това е Маргарет Джонсън. Тя е от „Тайните езера“. Може да си я срещал в околността?
Маргарет се усмихна свенливо и протегна ръка, за да се здрависа с Били.
Той я разтърси силно, по мъжки и й отвърна, с пестеливата си усмивка.
— Приятно ми е да се запознаем.
По лицето на Маргарет премина сянка и тя отстъпи леко назад.
След представянето, Били насочи вниманието си към Ел Торо.
— Значи това е колата ти? — попита той с изумление в гласа. Пръстите му несъзнателно подръпнаха мустаците му, докато обмисляше нещо. — Трябва да съм честен. Малко се съмнявам, дали ще се справите с тази стара кола. Някои от пътищата са доста лоши.
Маргарет се обърна и ги изгледа с поглед от типа „Нали ви казах!“
— Колата ще се справи — каза Марипоса.
Били наклони глава и погледна критично към нея.
— Мислите ли? Е, надявам се да сте права. Но все пак се притеснявам, като си помисля, че ще пътувате сами с тази кола. Или в която и да е друга кола, като става дума. Ако се развали случайно по пътя, няма да сте в безопасност. Знаете ли какво? Може би трябва да пътуваме заедно — и без това сме в една посока. Ще карам пред вас с моята кола и след като стигнем в Ангангео, ще продължа по пътя си.
— Благодаря, но ще се оправим — каза рязко Марипоса и скръсти ръце на гърдите си. — Знам езика, познавам тези пътища и тези стари фолксвагени.
