— Чакай малко — обади се Маргарет, опитвайки се да разчисти тъмния облак, който Марипоса беше хвърлила върху тях. — Мисля, че идеята е много добра. Не искам да съм груба — обърна се тя към другата жена, — но съм пътувала в тази кола по-дълго от теб и бях в нея, когато се развали, последния път. Не желая това да се случи отново и да се окажем сами на някой пуст мексикански път. Затова смятам, че трябва да приемем предложението на Били. — Усмихна му се мило и погледна умоляващо Лус.
Лус погледна към майка си. От тона и позата й беше очевидно, че не иска да има нищо общо с Били. Но колата не беше нейна и не тя вземаше решенията.
— Благодаря ти, Били. Така определено ще съм по-спокойна. Да си призная, бях леко нервна за тази част от пътуването. Потупа капака на колата. — Не се обиждай, Ел Торо.
— Добре тогава. Ето какво ще направим. Ще се наредим на опашката, ще платим пътната си такса и ще пресечем моста, за да стигнем в мексиканската част. Ако имаме късмет, и двете коли ще минем на зелената светлина. Ако на някого му светне червено, това означава, че трябва да отбие за инспекция от граничния контрол. Тогава другата кола просто ще спре край пътя от другата страна и ще изчака. Така звучи ли ви добре?
— Звучи ми като истински план — отвърна Лус.
— Колата ми е ей там — посочи Били към бял очукан джип през няколко коли от тях. — Ще мина пръв, а вие може да ме следвате. — Обърна се, за да отиде към колата си.
— Извинявай! Били? — провикна се внезапно Маргарет.
Той спря и я погледна въпросително.
— Не искам да ставам нахална, но тъй като и без това сме в една посока и спътникът ти не се е появил, може ли да пътувам при теб? Не бих те молила за такова нещо, но при нас е доста претъпкано.
Били поглади мустака си развеселен.
— Разбира се. Скачай вътре.
Лус последва Маргарет отзад, докато тя вадеше чантата си от багажника.
— Какво правиш? — изсъска й тя.
— Следвам примера на Стейси. Оставям се на вятъра, да ме отвее в нова посока. Ще си пробвам късмета с Били.
Лус изпита внезапен пристъп на ревност.
— Дори не го познаваш!
— Всъщност го познавам. Била съм на негов курс в университета. Той просто не ме помни.
Маргарет погледна през рамо и дръпна Лус на няколко метра встрани от другите.
— Виж какво, Лус. В момента съм излишна. Така ще имате възможност с майка ти да си поговорите на спокойствие. Имате нужда да останете насаме за известно време. А и фактът, че ще ми бъде много по-удобно в онази кола, отколкото на задната ти седалка, определено е бонус — ухили се тя.
Били запали двигателя на джипа си и натисна клаксона.
Маргарет се обърна към него.
— Ей сега идвам!
Прегърна силно Лус.
— Ей, ние все още пътуваме заедно, нали? Ще се видим от другата страна!
Затича се към колата, с нетърпението на дете, втурващо се към подаръците под коледната елха. Били отвори подканващо предната врата. Отвътре се разнесе музиката на Моцарт.
— Vamonos! — провикна се той.
Преминаха през Международния мост „Фар — Рейноса“ без инциденти, като изключим обичайното забавяне. Били ги поведе през оживените малки градчета по границата с техните прашни улици, шумни площади и безбройни магазинчета, отрупани с туристически сувенири. Улични продавачи се приближаваха до колите им по кръстовищата и агресивно се опитваха да им продадат герданчета и гривнички. „Евтино, госпожа, много евтино!“ Деца минаваха между спрелите на светофарите коли и предлагаха дъвки и други лакомства.
Градчетата свършиха и пред тях, докъдето им стигаше погледът, се ширна безкрайната гола пустиня. Лус и Марипоса следваха джипа на Били в дълбока тишина, всяка потънала в своите си мисли, докато пътуваха през еднообразния, непривлекателен терен.
— От къде познаваш Маргарет? — попита най-накрая Марипоса, нарушавайки дългото мълчание в колата.
Този въпрос постави начало на разговора им. Лус започна, със съдбоносното обаждане на тия Мария по телефона, месец по-рано и поредицата от събития, довели Лус, до решението да върне пепелта на Есперанса в Мексико. Не спести нищо: проблемите с колата в Чикаго, Офелия и Анхел, раждането на бебето в Канзас, присъединяването на Маргарет, случайната среща с Били при „Тайните езера“ и намирането на телефонния номер, изписан на последната страница в тефтера на баба й.
— През цялото време обаче, каквото и да се случваше, винаги чувствах присъствието на абуела в колата — завърши тихо Лус.
— И аз го усещам.
— Така ли?
— Определено. Тя е тук с нас.
— След смъртта на баба, се чувствах толкова самотна — промълви Лус. — Не знаех какво да правя. Молех се да ми даде някакъв знак, че е още с мен. На следващата сутрин открих пеперуда монарх, току-що излязла от пашкула, в стаята, в която обикновено работеше. Беше такава изненада! Сезонът вече почти беше отминал и всички какавиди бяха станали пеперуди и бяха отлетели отдавна. Но тя беше там. А най-изумителното беше, че тази пеперуда не отлетя, когато я отнесох в градината. Остана с мен, сякаш искаше да ми обърне внимание на нещо. Бях напълно убедена, че абуела е дошла при мен, под формата на тази пеперуда. Това беше знакът, за който се молех.
