Марипоса мълчеше.
— Сигурно ме мислиш за голяма глупачка.
— Изобщо не те смятам за глупачка — отвърна Марипоса. — Много, много хора са ми разказвали подобни истории — за пеперуди, които се появяват след смъртта на техен близък. Или за това, как пеперуда каца на рамото им, когато са били потиснати или тъжни. Най-трогателна за мен е историята за пеперудите, открити по стените на детските бараки в концентрационния лагер „Майданек“ в Полша по време на Втората световна война, издраскани вероятно с камъчета или с нокти. Представи си тези малки нежни пръстчета как дълбаят с ноктенцата си мечтите си по единственото „платно“, с което са разполагали, по стената. От хилядолетия навсякъде по света, има легенди и митове за пеперудите. Аз лично отравям молба към боговете всеки път, когато пускам нова пеперуда. Мисля, че историята ти е всичко друго, но не и глупава. Ние имаме специална връзка с пеперудите.
Лус се усмихна, но не откъсваше поглед от пътя пред себе си.
— Е, както и да е. Това е една от константите в моето пътешествие. Следвам знаците.
— Учените и досега не знаят, какви знаци и сигнали използват пеперудите монарх, за да откриват пътя си всяка година. За теб твоят знак е бил Есперанса.
— А за теб? — попита Лус, поглеждайки към майка си.
Марипоса се облегна назад и затвори очи.
— Аз следвам теб.
Когато небето се стъмни, Марипоса пое волана. Лус отпусна глава, докато гумите бръмчаха тихо под тях. Усещаше постоянното буботене на двигателя, като сърдечен ритъм.
Обърна лице и погледна към тъмния силует на жената, караща колата. Косата й беше прибрана в опашка ниско на врата, матовата й кожа беше чиста, без следа от грим. На лявата страна на лицето й малък неравен белег се спускаше точно по линията, очертавана от усмивката й. Коя беше тя, запита се Лус. През целия си живот, беше имала една идеализирана представа за майка си. Жената в колата до нея беше напълно непозната. Какъв ли щеше да бъде животът й, ако майка й не си беше тръгнала. Какви неща щяха да са преживели заедно? Дали щяха да са близки или по-скоро като Есперанса и Мария — да се обичат, но да не могат да живеят една с друга?
Марипоса се обърна, видя, че Лус я гледа, и й се усмихна.
— Уморена ли си?
Лус премигна тежко с клепачи.
— Много.
— Надявам се, че скоро ще отбие към някой хотел — измърмори Марипоса, все още не особено очарована от техния гид. — Всеки глупак знае, че си е чисто самоубийство да шофираш нощем из Мексико. Какви истории мога да ти разкажа…
Лус извърна поглед отново към пътя. Чудеше се какви ли щяха да бъдат те. От всички истории, които Есперанса й беше разказвала, тази за майка й се беше оказала най-голямата опашата лъжа.
Следващият им ден започна много рано, веднага след обилната закуска, в техния скромен мотел — chilaquiles, вкусна пържена царевична тортила, напоена със салса и сервирана със сирене, яйца и боб. В далечината се събираха облаци, но небето още беше чисто и те планираха да шофират цял ден. Марипоса застана на волана, когато започнаха да се изкачват из Сиера Мадрес. Беше, като водач на стадо с добитък в Дивия Запад, юркаше уморения и съпротивляващ се Ел Торо, насилваше гумите безмилостно и използваше езика си като камшик. На поредния стръмен склон фолксвагенът започна да забавя, двигателят едва креташе, ръмжейки все по-глухо.
— Давай, Торо. Ти си бик! Можеш да го направиш! — крещеше Лус, поклащайки се напред и назад на мястото си, за да помогне.
Марипоса се засмя и се присъедини към нея.
— Давай, давай, давай…
Лус обаче знаеше, че Били не се смееше в своята кола. Продължаваше да кара напред, но постоянно трябваше да спира, за да ги изчаква. Ако беше хазартен тип, тя щеше да се обзаложи, че той проклина мига, в който им предложи, да пътуват заедно.
Планинският пейзаж беше красив. Минаваха през зелени гори и проходи, които им разкриваха спиращи дъха гледки, към долината. След като пътят отново стана по-равен, Лус застана зад волана и двете с Марипоса подеха отново прекъснатия си разговор.
— Едно от момичетата, които срещнах на това пътуване, Офелия, ме накара да се замисля за теб — каза Лус. — Тя беше много сладка и аз наистина я обикнах. Но какъв речник и какъв характер имаше само!
Марипоса я погледна, изпод повдигнатите си вежди. Лус се разсмя.
— Не, не беше в тази връзка. По-скоро заради факта, че беше на същата възраст, на която си била и ти, когато си ме родила.
— Това момиче ли, беше бито от приятеля си?
— Да. Тя беше бременна и самичка в чужд град. За теб това е бил Милуоки, за нея беше Чикаго. Станалото с нея ме накара да се замисля. Баща ми някога удрял ли те е?
Марипоса се взираше в пътя пред себе си и известно време не отговори нищо.
— Виж, мила. Била съм удряна — каза най-накрая тя. — При това доста пъти през годините. Един тип ми остави този белег. — Посочи белега край устата си. — И още един тук. — Разтвори блузата си широко и й показа дебел назъбен белег високо на дясното й рамо, който приличаше на прободна рана. — Били са ме и жени. Невинаги бяха мъже.
