Марипоса тихо влезе в стаята. Не каза нищо. Лус събра цялата си решителност и се обърна, за да застане лице в лице, с майка си. Тя беше почистила калта от лицето и ръцете си и беше сресала и прибрала косата си, отново на висока конска опашка, но все още бе с дрехите от предишната вечер. Тъмните кръгове под очите и побледнялото й лице бяха доказателство за безсънната нощ. Стоеше там спокойна, сдържана, същата студена жена, която Лус беше видяла за пръв път в къщата на леля си Мария.
— Тръгваш ли? — попита Марипоса с пресипнал от изтощение глас.
— Утре — отвърна ледено Лус.
Марипоса очевидно обмисляше чутото. След секунда пъхна ръка в джоба на ризата си и извади оттам малка плетена торбичка. Протегна я към Лус.
Тя я погледна, но не помръдна.
— Какво е това?
Марипоса прехапа устни и повдигна червената торбичка по-високо.
— Смятах, да ти я дам миналата нощ. Но вместо това обърках всичко, както винаги. Ти беше права. Мислех само за себе си и за своята мъка. Трябваше да помисля за твоята.
Лус обърна гръб на подаръка.
— Както и да е.
Наведе се отново към куфара си и продължи с приготовленията си, желаейки в този момент едно-единствено нещо — тази жена просто да я остави на мира.
— Лус, съжалявам.
— Винаги съжаляваш! — каза Лус и се обърна към нея. — Това не означава нищо. — Пое си дъх, решена, да не се поддава на гнева си, после се извърна пак и хвърли една блуза в куфара си. — Ще си оправя багажа и се махам от тук. Няма да се пречкам нито на теб, нито на някого другиго.
— Знам, че си ядосана. Не те виня. Но ти обещавам, че ще те отведа до светилището.
— Забрави за това. Вече не искам да ходя.
— Но ти измина толкова път, заради него.
— Не е твой проблем, разбра ли? Не съм малко момиче. Ще помоля тия Естела да ме заведе. Или Ядира.
— Да. Можеш да го направиш.
Марипоса звучеше сломено. Огледа се из стаята, но погледът й не можеше да се фокусира, върху нищо. Пристъпи още малко към Лус.
— Ето, трябва да вземеш това със себе си — подаде й отново торбичката. — Сложих вътре малко от останките на Есперанса, за да ги отнесеш до светилището. Аз… Аз не усетих присъствието й миналата нощ. Мисля, че ако тя е някъде, то ще е там горе. При пеперудите.
Лус смяташе, че сърцето й се е вледенило, но когато погледна към торбичката в ръката на Марипоса, почувства пропукване в леда. Пое си дълбоко дъх.
— Това е пепелта на баба? — попита с потреперващ глас.
— Да. Толкова съжалявам, че провалих твоята ofrenda — побърза да каже Марипоса. — Беше глупаво и егоистично от моя страна. — Протегна отново ръка към дъщеря си. — Моля те. Вземи я със себе си в планината, за да можеш да се сбогуваш с нея.
Лус взе плетената торбичка. Беше по-тежка, отколкото мислеше, че ще бъде. Стисна устни, за да не каже на глас „благодаря“, както изпитваше желание да направи.
— Мислих дълго за това, което ми каза миналата нощ. Напълно си права за всичко. Самата аз съм си казвала тези неща хиляди пъти.
Лус се обърна, за да постави торбичката с останките на Есперанса на масичката, а стомахът й се преобърна от внезапното чувство за вина, което изпита.
— Зададе ми един въпрос, на който искам да ти отговоря — продължи Марипоса.
Лус хвърли бърз поглед към лицето й.
— Попита ме, дали има нещо ценно, нещо смислено, което някога да съм давала на майка си. Дадох й теб.
Момичето отстъпи назад и вдигна ръка, за да отблъсне тази атака от емоции.
— Не искам да слушам това сега — каза тя. — Не мога да понеса повече.
— Трябва да го понесеш! Трябва да си силна сега, заради мен, заради Есперанса и заради себе си. За да преодолеем миналото и да продължим напред. Моля те, Лус. Отдавна трябваше да проведем този разговор.
— Права си. Сега е прекалено късно.
— Нямаш си представа, колко ми е трудно да бъда с теб.
Лус извърна глава при тези думи, очите й бяха широко отворени и пълни с болка.
— Не мога да те виждам всеки ден и да не се чувствам засрамена и недостойна. Знам, че направих най-ужасното нещо, което една майка може да причини на детето си. Изоставих те! Да имам дете, да го отгледам и възпитам, това трябваше да бъде смисълът на живота ми. Вместо това животът ми беше изпълнен с неща, за които ме е срам да говоря. Бях болна и се срамувах, прекалено много се срамувах, за да се обадя. Не разбираш ли? Смятах, че за теб ще е по-добре да ме мислиш за мъртва! Не заслужавах прошката на майка си. Не заслужавам и твоята.
Марипоса отиде до прозореца и погледна навън през дантеленото перде.
— Много пъти ми се искаше, да се самоубия. Само надеждата, че някой ден може да те видя отново ме караше да продължавам. — Обърна се и погледна Лус. — Знам, че не мога да заема мястото на Есперанса в сърцето ти. Дори не искам да опитвам. Само те моля да ме оставиш да те заведа до светилището, както бяхме планирали. Не е нужно да ми говориш. Ще спазвам дистанция. Обещавам ти.
Лус погледна смутено към торбичката с пепелта на баба си.
— Защо абуела ми е разказвала всички тези лъжи за теб?
— Не, не лъжи. Приказки.
— Каква е разликата?
