Бедното животно на Лус беше слабо и дългокрако като момчето, но за щастие се движеше с равномерна походка, поставяйки крак пред крак съвсем спокойно по тясната прашна пътечка.
Лус се беше вкопчила в гривата на коня с една ръка и в седлото с друга с такава сила, сякаш от това зависеше животът й. Групичката се придвижваше бавно нагоре по скалистата пътека през гъстата гора. Сивата вулканична почва беше толкова плътна и ронлива, че конят на Марипоса вдигаше облаци прах, които направо покриваха Лус и Паблосито. От време на време кобилата на Лус кихаше и тя се чувстваше виновна, че язди отгоре, а момчето трябваше да вдишва целия този прах. Все едно работеше в мина за въглища, помисли си тя. Изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре, из стръмната планина. Въздухът ставаше по-разреден и по-студен. Ездата беше трудна, неудобна из спускащите се надолу места, където трябваше да се накланя силно назад на седлото, за да не падне, и по отвесните склонове, където се облягаше напред и се молеше конят й да не се препъне. Най-лошото от всичко беше, че на места пътечките бяха толкова тесни, че копитата на конете изронваха купища камъчета, които се изтърколваха надолу по скалистите пропасти. В тези моменти Лус сдържаше дъха си и вдигаше умоляващо очи към небето.
После изведнъж видя пеперуда. Красива голяма пеперуда монарх, която прелетя край нея, носена от полъха на вятъра. Изпита вълнение от тръпката на откривателството и й се прииска, да се провикне към Марипоса, но ядът й я накара да замълчи. Затова тайничко продължи да се възхищава на самотната пеперуда — сякаш виждаше такава за пръв път в живота си. Паблосито също я забеляза и извърна глава. Видя усмивката й и се засмя, при което по лицето му се очертаха дълбоки линии, пълни с прах. Посочи напред по пътеката.
— Mas! Muchas mas! Още много! — каза той.
Беше прав. Още пеперуди започнаха да се носят край тях, на групи от по десетина, двайсетина и повече. Когато подминаха нещо, което приличаше на пресъхнало речно корито, Лус видя стотици пеперуди, прелитащи над нея и жалкото й конче, запътили се по права линия над пътеката към върховете на дърветата. Засмя се високо от удоволствие. Сега ги виждаше навсякъде, сред дърветата, по земята, пиещи нектар из оскъдните малки полянки сред гората, огрени от слънчевата светлина.
Катериха се още почти час, когато сенчестата пътека стигна до една идилична поляна. Като сърна, излизаща от мрачните дървета, Лус повдигна лице и почувства топлата целувка на слънцето върху кожата си. Меката зелена трева беше изпъстрена с всякакви видове диви цветя — пурпурни, червени и жълти. Лус се усмихна вътрешно и си помисли, че Маргарет би се чувствала, като в рая тук — представяше си я как записва имената на растенията и ги скицира в дневника си. Със сигурност щеше да ги познава всичките.
Пеперуди монарх, с фини като паяжини криле летяха из въздуха — истински нежни феи; пиеха нектар от ярките цветчета и се грееха на слънчевата светлина. Марипоса спря и слезе от кобилата си, Лус я последва. Краката й бяха подгизнали от пот след дългата езда и тя ги протегна и започна да се разтъпква, докато майка й говореше с момчето на испански. То кимна, че е разбрало, и поведе конете към едно сенчесто място.
— От тук ще вървим пеша — каза тя. — Ето.
Подаде на Лус бутилка с вода. Тя я прие с благодарност и отпи жадно. Не беше взела нищо със себе си за този неочакван поход. Марипоса си държеше на думата и не говореше излишно. Когато Лус се засити, тя прибра пластмасовите бутилки в раницата си.
— Не забравяй, да вземеш торбичката с пепелта.
Като че ли мога да забравя, помисли си Лус. Вътрешно се разкъсваше от гнева, който все още изпитваше към майка си, и от желанието, да сподели тези невероятни моменти с нея. Запита се, дали Есперанса щеше да успее да се изкатери до тук и какво ли щеше да бъде усещането, двете заедно да наблюдават това чудо на природата. Последва Марипоса, която вървеше с големи крачки напред — две мълчаливи жени, пресичащи широката поляна.
Следващото изкачване беше особено трудно, защото трябваше да си проправят път по стръмния планински хребет, почти непроходим от множеството преплетени и виещи се един над друг храсти и клони. Лус усещаше, че се задушава от разредения въздух, и започна да диша все по-учестено. Трябваше да спира, за да си поема дъх, облягайки ръце на коленете си като болна стара жена. Височината обаче явно не притесняваше Марипоса. Тя вървеше напред с равномерен ход и дългите й крака бързо увеличаваха разстоянието между нея и Лус.
Изведнъж Лус видя, как Марипоса спря на пътеката, коленичи и вдигна една пеперуда. Настигна я и погледна по-отблизо. Пеперудата все още лежеше на дланта на майка й, но беше жива. Марипоса сви ръцете си в шепа, вдигна ги до устата си и нежно издиша към малкото телце, за да го стопли с дъха си. После отвори ръце. Пеперудата потръпна, размаха няколко пъти криле и след това излетя във въздуха.
