— Ах, Лус, може би младите не могат напълно да го разберат. Всички митове и легенди не са нищо повече, освен приказки. Истории, разказвани от шамани, жреци, майки и бащи от сътворението на света насам, в опит да обяснят общовалидните истини. Ние вземаме това, което ни е нужно от тях, за да дадем смисъл на собствения си живот. Защото всеки от нас, пише своя собствена история. Погледни ме, Лус. Виж ме. Аз не съм приказката, която си чула от Есперанса. Аз не съм дори историята, която създаваш в ума си сега за мен. Погледни в очите ми. Независимо от всичките си грешки и недостатъци, аз съм твоята майка. Ти си моята дъщеря. Това е нашата история. Ще те заведа до светилището, за да завършиш пътуването си. Поне това мога да направя за теб. След това ще приема твоето решение, каквото и да е то.
— Добре — каза най-накрая Лус с неохота. — Но ще го направя, заради абуела, не заради теб.
— Разбирам — отвърна Марипоса. — Ако си готова, можем да тръгнем сега.
Черният кален път до светилището, беше стръмен, с много завои и с опасни и неочаквани изкачвания и спускания. Марипоса караше Ел Торо покрай руините на старата мина. Разрушени поточни линии, метални кули и ръждясали скелета бяха единствените останки от една от някога най-големите сребърни мини в Мексико. Минаха покрай няколко малки ферми, разпръснати из планината, с ниви, от които стърчаха само голи стръкове царевица. Отби до малка къща, построена от дървени летви и кирпич, също като другите, които бяха видели по пътя.
— Ще оставим колата тук — каза тя на Лус.
Марипоса беше спазила обещанието си. Не говореше излишно и се държеше като непознат екскурзовод, на когото плащаха, за да си върши работата. Лус излезе от колата и мълчаливо я последва до вратата на схлупената малка къща. Тя беше доста мизерна, без канализация и електричество. Лек дим се процеждаше от комина, явно от огнището вътре. Зад къщата имаше малко парче утъпкана земя, на която беше сглобена криво-ляво рехава постройка от няколко дъски, свързани една с друга с тел. Изглеждаше доста зле, но вършеше работа да не избягат разхождащите се вътре кокошки и няколко внушителни пуйки. Друга наклонена барака приютяваше три овце и едно сладко агънце, които изглеждаха доволни и добре хранени. Нисък набит мъж се появи на вратата на къщичката, подвивайки ръкавите на ризата си. Марипоса бързо му каза на испански, че смятат да се качат в планината. Той явно се изненада, че искат да отидат горе днес, по време на празника.
Лус слушаше бързата размяна на думи, докато Марипоса обясняваше на мъжа кои са те и използваше името на брат си като препоръка. Тя не искаше да ги притеснява, но имаше нужда да наеме два коня за пътуването им из планината. Не, трябваше да стане днес, не утре. Наистина съжалява, но утре си тръгват. Мъжът настояваше, че им трябва водач и няма да им даде коне, ако откажат. Марипоса спореше с него, но той беше непреклонен. С нежелание тя се съгласи. След като условията бяха договорени, човекът се обърна и се провикна към някого в къщата: „Паблосито!“
Секунди по-късно, болезнено слабо момче, на не повече от дванайсет-тринайсет години, с черна коса, се появи на вратата. Погледна лошо към Лус, очевидно ядосано, че ще трябва да работи на празника. След кратки и бързи напътствия от страна на баща му, момчето влезе вътре и се върна няколко минути по-късно, облечено с блуза с дълги ръкави и оранжев памучен шал, вързан около врата. Излезе навън и тръгна, без дори да им кимне за поздрав.
— Вървете с Паблосито — каза грубо мъжът. — Той ще ви заведе.
— Благодаря ви — отвърна Марипоса с признателност.
Жените последваха Паблосито до разнебитения обор, където той изведе две кобили от клетките им. Марипоса взе по-едрата, с бели петна по кожата, Бланка. Лус получи по-малката, черна, наречена съвсем подходящо Негра. След като ги оседла, момчето хвана въжето, висящо от кобилата на Лус, и направи нетърпелив жест към Марипоса. Следвайте ме!
Марипоса потупа Бланка по врата и й прошепна няколко успокояващи думи. Ушите на кобилата помръднаха и тя обърна глава, за да я погледне. После Марипоса се метна бързо върху нея и оправи седлото си. Лус никога досега не беше яздила кон и беше сигурна, че и кобилата го усеща. Паблосито дойде при нея, сплете пръстите си и й кимна с глава да постави крака си там, за да се качи на коня. Повдигна я и тя непохватно преметна крака си от другата страна, полагайки огромно усилие, за да се задържи. Пое си дълбоко дъх и изненадващо за самата себе си се почувства удобно върху коженото седло. Пое юздите, Паблосито хвана отново въжето и поведе кобилата й извън оградата на бавна, ленива разходка.
Марипоса цъкна с език и пришпори леко с крак кобилата си, а после тръгна с уверен ход пред Паблосито, давайки да се разбере, че няма да позволи някакво момченце да я води към свещеното място на нейния род. Изглеждаше елегантна и красива върху широкия бял гръб на Бланка, с изпънати назад рамене и повдигната брадичка. Поведе ги по прашния път към тесния процеп сред гъстата дъбрава на планината, който се виждаше недалече от тях.
