Съли продължаваше да спори с нея, гласът му ставаше все по-висок и по-нервен, докато й повтаряше, отново и отново, колко лоша идея е това. Лус отдалечи телефона от ухото си. В сърцето си знаеше, че той говореше така, защото се страхуваше за нея, но не искаше да го слуша повече. Думите му я разколебаваха.
— Сега ще ти кажа „лека нощ“, Съли.
— Не ми затваряй. Не сме свършили с разговора.
— Ние не разговаряме. Ти ми крещиш, а аз чакам, това да приключи. Това не е разговор.
— Тогава нека да разговаряме. Виж, знам, че съм доста неотстъпчив, но скръбта ти пречи да мислиш логично.
— Съли…
— Ти си умно момиче. Не си лекомислена хлапачка. Така че спри да се държиш, като такава. Бъди отново благоразумното момиче, което обичам, и се прибери у дома. Или аз ще дойда да те взема.
Лус отново отдалечи телефона и се загледа в него, както го държеше в ръката си. Не му се сърдеше, знаеше, че тревогата му е признак на любовта му към нея, но не искаше да я обезкуражава точно сега, когато имаше най-голяма нужда от неговата подкрепа. Доближи телефона до ухото си с въздишка.
— Уморена съм — каза тя с пресипнал от изтощение глас. — Беше тежък ден, а утре сутринта трябва да ставам рано. Затова нека си кажем „лека нощ“, става ли? Ще се чуем утре.
Отсреща имаше само мълчание.
— Става ли? Лека нощ, Съли. Съли?
— Значи ще продължиш. — Не беше въпрос, а твърдение.
— Да.
Отново настана тишина.
— Съли, опитай се да ме разбереш. Трябва да го направя.
— Не разбирам. Но изглежда, няма значение.
— Има.
— Какво искаш да ти кажа?
— Не знам. Нещо окуражаващо. Като „късмет“, например.
Той се изсмя, но в смеха му имаше горчивина.
— Разбира се. Е, добре. Късмет.
Лус чу затварянето на телефона, след което остана само досадното пращене на прекъснатата връзка.
Той й затвори. Тя зяпна от изумление, че наистина го беше направил. И преди бяха спорили, но независимо, колко сериозни бяха кавгите им, никога не си бяха затваряли телефона, без да си кажат поне едно „трябва да вървя“ или „ще се чуем утре“.
Рязко метна телефона до себе си на леглото и се пъхна под завивката. Миг по-късно отново се чу звънене. Бързо се пресегна и вдигна апарата.
— Не трябваше да ти затварям — каза Съли.
Лус въздъхна с облекчение и се сви на кълбо.
— Не, не трябваше — отвърна тя, но вече не се сърдеше. — Никога не си го правил преди.
— Предполагам, че просто съм много уплашен. За теб. За нас.
Лус щеше да каже „Не бива“, но си помисли, че е по-добре да замълчи. Той нямаше нужда в момента от банални фрази. Беше й казал, как се чувства, което за него беше голямо постижение. Съли се справяше добре, с ролята си на силен и закрилящ я мъж, но рядко показваше, че се чувства несигурен за нещо и има нужда от подкрепа. Затова вместо това, тя каза:
— Аз също съм уплашена.
— Радвам се да го чуя. Това означава, че ще внимаваш повече.
Лус се усмихна против волята си. Беше започнал да приема решението й.
— Какво те тревожи най-много?
— Страхувам се, че няма да те видя повече. Страхувам се, че ще се промениш. Страхувам се от всички лоши неща, които могат да ти се случат.
Тя си мислеше за същото, това бяха и нейните страхове.
— Когато се страхувам, се опитвам да не мисля за лошото, което може да се случи. А напротив, мисля за хубавите неща. Като това, че ще срещна семейството си. Вече се запознах с някои страхотни хора. Ще видя непознати места. Мисля за себе си, вземам сама решения. Всичко това е хубаво.
— Да. Добре. Ще помисля за това.
Отвън виеха полицейските сирени, но от другата страна на линията Лус чуваше звука от тихото и спокойно дишане на Съли и това я караше да се чувства, в безопасност. Прозя се.
— Върви да си лягаш — каза той.
— Добре. Лека нощ, Съли.
— Лека нощ. Наспи се добре. И ми се обади утре сутринта.
Този път, след прекъсването на връзката тя не се почувства зле, като отрязана от него. Сви се на кълбо, притисна колене към гърдите си и обви ръце около тях. След като чу гласа на Съли, усети още по-силно липсата му и се почувства отново разкъсвана на две, между решението си да продължи и страха, че той може би е прав и тя поема излишен риск с това пътуване.
После си спомни пеперудата в градината, как беше размахала криле и без колебание се беше издигнала във въздуха, започвайки безстрашно пътуването си на юг, към място, където никога преди това не е била. Никой не й казваше, че трябва да остане у дома си. Тя трябваше да полети или да умре.
Каква смелост, а?
Лус затвори очи, чувстваше се малка и крехка като пеперудата. Какво беше смелостта? Не знаеше. Може би смелостта е да се вслушаш в своя собствен глас, а не в мнението на другите. Да повярваш на собствените си инстинкти, независимо колко тих и слаб е гласът, който звучи в съзнанието ти.
Преди сънят да я завладее, Лус се зачуди, дали смелостта, не е просто това, да размахаш криле, да полетиш и да следваш посоката.
