— Грижлив? Аз ти говоря за любов. За страст! Сърцето ти да подскача всеки път щом той влезе в стаята. А когато те целуне, да се разтапяш в прегръдката му.
Лус пристъпи нервно от крак на крак, докато се опитваше да си спомни кога за последно сърцето й беше подскочило при вида на Съли, идващ да я вземе от къщи.
— Не ме разбирай погрешно. Съли е секси. Той е мълчалив и мускулест, истинско въплъщение на работническия тип. Повече като Марлон Брандо, отколкото като Джеймс Бонд.
Офелия сбърчи нос.
— Като кои?
Лус изпуфтя и се разсмя, защото не знаеше как да й обясни.
— Секси работническата класа срещу секси парите.
— Моят Анхел е по малко и от двете — каза убедено Офелия.
Лус си помисли, че винаги се радваше да види Съли, но дали сърцето й потрепваше? Дали онова с разтапянето в прегръдките беше избледняло с времето, заменено от нещо по-силно и по-сигурно? Или пък нещо липсваше?
— Това, което имаме помежду си, е стабилност. Свикнали сме, един с друг, като едно цяло сме.
— Старият ми диван е стабилен и съм свикнала с него. Това не е любов.
— Не е ли? — попита рязко Лус, внезапно изпитала нужда да защити връзката си. Протегна се и разсеяно прибра кичура коса, избягал от опашката й. — А как ще го наречеш?
— Това е… — Офелия свали кърпата от рамото си и започна да я мачка с ръце. — Не знам как да го нарека. Приятелство, може би? С допълнителни екстри?
Лус се разсмя силно, поклащайки глава за „не“. Определено не беше това. Отношенията й със Съли не бяха толкова елементарни.
— Той е най-добрият ми приятел — опита се да обясни силните си чувства. — И това наистина е така. Мога да му кажа всичко. Неща, които никога не съм споделяла с приятелките си. И сякаш знае от какво и кога се нуждая най-много.
Очите й се изпълниха с нежност и тя си спомни силната му ръка, подкрепяща я в погребалната зала, нежната му прегръдка, докато хлипаше, сгушена в него.
— Когато баба ми почина, той беше през цялото време до мен, грижеше се за мен. Гледаше винаги да хапна нещо, да поспя. Дори решеше косата ми.
Погледна към Офелия и видя изуменото й изражение.
— Звучи ми все едно е майка ти — изкоментира бременното момиче.
— Не, беше страхотно — добави Лус, смеейки се. — Виждаш ли, след смъртта на баба не си спомнях, че трябва да правя съвсем обикновени неща — като да ям, да спя… а и косата ми е толкова гъста. Цялата се беше сплъстила, истински хаос. Така че една вечер, той просто взе четката ми и започна да ме реше, много бавно и внимателно. Беше толкова хубаво, сякаш бях хипнотизирана. — Лека усмивка пробяга по устните й, когато си спомни чувството, което беше изпитала тогава. — Беше много нежен. Усещах, че има кой да се грижи за мен. Усещах се, в безопасност.
Подигравателното изражение беше изчезнало от лицето на Офелия и на негово място Лус видя толкова силен копнеж, че се засрами. Отклони поглед встрани.
— Мисля, че в случая ти грешиш — продължи тя. — Това, което ми описа по-рано, прилича на първата тръпка при физическото привличане. Забавно е, със сигурност. Но това е желание, страст. Лесно идва, лесно си отива. Аз ти говоря за истинска любов.
Офелия избърса ръцете си ненужно в кърпата, после назидателно вдигна показалеца си, с боядисан в крещящ лак нокът, към Лус.
— Както и да е. Момиче, щом си имаш мъж, който да ти чисти зъбите и да ти реше косата, омъжи се за него! По-добро от това няма да намериш.
— Баба смяташе, че трябва да се омъжа за него. Тя се страхуваше, че съм на двайсет и една и вече съм стара за брак. Нещата днес обаче са различни. Прекалено съм млада, за да се омъжвам и със сигурност не съм готова да създам семейство. Поне аз така смятам, де — добави тя, сещайки се за състоянието на Офелия. — Знам, че Съли е готов. Би се оженил още днес, ако кажа „да“. Но, честно казано, има толкова неща, които искам да направя и да науча, преди да почна да гледам деца. Може да се върна в училище… Нещо такова, нали знаеш?
Офелия направи гримаса.
— Всъщност не. Нямах търпение да се отърва от училището! Имаш добър мъж, който иска да се ожените, и ти си тръгнала нанякъде си? Chica, какъв ти е проблемът? Аз искам само да се задомя, да родя бебето си, да имам семейство… — Засмя се и потупа корема си. — Вече съм се справила с някои от нещата.
— С Анхел, ще се жените ли? — попита Лус.
Усмивката на Офелия изчезна.
— О, естествено — каза тя, но убедеността в гласа й звучеше изкуствено.
— Надявам се да е скоро, че иначе твоето малко бамбино няма да си знае фамилното име, когато той или тя излезе от корема ти.
Лус каза това на шега, но момичето срещу нея пребледня и сведе поглед към ръцете си.
— Офелия, аз не исках… — съжали веднага тя, за закачливостта си.
