— Анхел казва, че няма нужда да се женим, само защото ще имаме бебе — започна да обяснява момичето натъжено. — Че това е глупаво парче хартия. Че бебето няма да разбере нищо от цялата тази простотия. Но обеща, че ще се оженим. Просто трябва да спести достатъчно пари, за да го направим както трябва. Искам голяма сватба с бяла рокля и родителите ми да дойдат от Мексико. — Започна безцелно да търка с нокът нещо от плота. — Само трябва да изчакаме малко, това е. Не е негова вината, че си е избрал момиче, което няма документи, нали?
На Лус й стана ясно, че Офелия използва думите, които приятелят й набиваше в главата.
— Семейството е всичко — продължи тя въодушевено. — Мама и татко, бяха върнати обратно в Мексико. Така че отидох да живея при леля ми в Канзас. Тя е добра жена, но не е майка ми, разбираш ли? Бях само на тринайсет и все плачех, и плачех. Толкова силно, че смятах, че ще умра. Не знаеш какво е да си съвсем сама в непозната страна, без семейството си.
— Може и да имам някаква представа — отвърна тихо Лус.
Офелия се преви и потърка разсеяно гърба си.
— Леля ми няма съпруг и деца и се отнасяше добре с мен. Поне се опитваше. Но не беше лесно. Трябваше да ходя на училище, а после се връщах и работех в градинския център, където работеше и тя. Когато бях в гимназията, леля си намери нов приятел. — Присви с огорчение устни при спомена. — Той пиеше много и искаше да го наричам чичо. Сякаш ми беше такъв! Не беше добър човек и аз започнах да не се прибирам вкъщи. Излизах с лоша компания и си развалих успеха. Вече не беше добре да се живее там. Просто исках да се махна. Исках да се върна в Мексико. Липсваха ми мама и татко, и двете ми сестри. Те бяха семейство. А аз къде бях?
Отпусна ръка и приглади престилката си.
— Затова ще се омъжа за Анхел. Той е всичко, което имам. Знам, че може да не е най-красивият мъж и че става ужасен, когато се напие, но е баща на бебето ми и ще направя каквото е необходимо, за да се получи между нас. Анхел ще се ожени за мен и ще бъде добър баща на нашето бебе. — Постави ръка на корема си. — Това е любовта — каза тя, опитвайки се да убеди по-скоро себе си, отколкото Лус.
После рязко се обърна и отиде до радиото, увеличи със замах звука и из заведението гръмна
— Хайде, chica Това, е последният ти ден, нали?
Офелия обичаше да танцува и състоянието й изобщо не й пречеше. Вдигна ръце и започна да развява кърпата във въздуха над главата си, докато кършеше бедра и коремът й опъваше престилката. Отметна назад глава и запя думите на баладата на любимия си певец. Лус се разсмя и се присъедини, танцувайки в кръг около нея. После се наредиха една до друга и се заклатушкаха с еднакви движения, веейки кърпите си в такт с музиката. Лус си спомни как някога танцуваха заедно с Есперанса в кухнята по същия начин, докато правеха сосове или миеха чинии, кикотейки се като малки момичета.
— Ей, да не полудяхте? — мистър Кордеро надвика певеца. Излезе от задната стаичка и спря радиото.
— Просто обичаме работата си толкова много, че тя ни прави щастливи — отвърна Офелия закачливо. — А и това е последният ден на Лус тук, така че трябва да й направим купон за изпращане, нали?
Готвачът махна отчаяно с ръка към нея, докато погледът му обхождаше масите, плотовете и пода на ресторанта. Постави ръце на кръста си и се усмихна, със задоволство.
— Изглежда добре — каза той.
Лус беше почистила, дори и в ъглите, които явно никога не бяха виждали метла или гъба. Мистър Кордеро приближи към нея и разпери ръце.
— Сигурна ли си, че не искаш да останеш? Мога да ти предложа малко по-високо заплащане.
Офелия наведе глава, очите й бяха изпълнени с надежда.
— Благодаря, оценявам предложението — отвърна Лус. — Но знаете, че трябва да изпълня обещанието пред баба си.
— Да, да, знам — каза той, кимайки с глава.
Не беше очаквал, всъщност да приеме. Подаде й плик с пари. После, поглеждайки през рамо, за да се увери, че никой не го подслушва, каза с по-тих глас:
— Дал съм ти малко повече, за твоето пътуване. Да ти кажа честно, иска ми се да дойда с теб.
Видя, че тя се готви да изпротестира, и побутна плика към нея.
— Не, не, настоявам да ги вземеш. Вземи ги! Приеми го като дар за твоята Абуела, става ли?
Лус се усмихна и прегърна силно мистър Кордеро. Това го изненада и той непохватно я потупа по раменете.
— Благодаря ви, мистър Кордеро.
— Пиши ми, как е минало, става ли? Прати някоя картичка. Не тези имейли. Или може да звъннеш на Офелия. А ако имаш време, моля те, потърси семейството ми. Пъхнал съм вътре едно писъмце до майка ми. Можеш ли да видиш, как е?
— Ще го направя. Yo prometo — добави Лус. Вече беше почнала да се отпуска с испанския.
— Тръгвай тогава. Вземи колата си, преди гаражът да е затворил. И ако си търсиш работа, когато се върнеш, обади ми се.
Лус му благодари още веднъж. Отиде да прегърне Офелия и й прошепна в ухото:
— Довиждане, приятелко моя. Ще се върна да видя твоето бамбино.
Очите на Офелия бяха пълни със сълзи, когато я прегърна силно.
— Гледай да го направиш!
