Пътуването на юг е трудно и пълно с опасности. Често крилете на пеперудите монарх се нараняват и разкъсват, но те продължават да упорстват в своя път.
Суровият плащ на зимата надвисна с ужасяващите си сиви облаци, над езерото Мичиган. Лус усещаше, че желанието й да тръгне на юг, нараства с всеки порив на вятъра. Събуди се на третия ден в Чикаго, тръпнеща от нетърпение да си вземе колата и да поеме отново на път. Мислено отброяваше дните в календара. Беше втората седмица на октомври и ако искаше да намери леля си в Сан Антонио, а после да стигне навреме в Мексико за Деня на мъртвите, то определено трябваше да побърза.
Пиковото време за обяд беше свършило в такерията. Лус избърса и последната тенджера, докато изчезна и най-малката следа от мръсотия. После взе парцал и започна да чисти металния плот, въпреки че по него нямаше, дори едно петънце, с усърдието на моряк, който търка палубата, за да заблести.
— Ей, chica. Estas loca? Да не си луда? — Офелия я сръга закачливо в ребрата. — Така всички други ще изглеждаме мързеливи в сравнение с теб. Не искам мистър Кордеро да свикне с такова усърдие.
— Просто искам, да оставя всичко чисто. Това е последният ми ден.
— И все пак, момиче… Забави малко. Аз ще продължа да работя тук, когато ти си тръгнеш, нали знаеш?
Лус се облегна на плота и се опита, да успокои дишането си. Ръцете й бяха напукани и изранени от почистващите препарати, с които търкаше масите, а краката й се бяха подули от часовете търчане между тях, докато разнасяше чиниите и чашите на клиентите. Но въпреки това през тези дни в такерията й беше приятно. Закачките с Офелия я разсейваха от мислите за Есперанса и запълваха празнотата в сърцето й, а изпълнението на поръчките за такос, тамали и боб ставаше с такава скорост, че нямаше време да се самосъжалява за лошия си испански. Маса след маса правеше ужасни грешки с езика, но някак си успяваше да вземе поръчките и да обслужи всички както трябва.
— Обади ли се на приятеля си? — попита Офелия. Метна кърпата на рамото си и се облегна до Лус на плота. — Как се казваше, Сами?
— Съли. И не, не съм му звъняла.
Отново изпита онова чувство, на наранена гордост. Беше проверила телефона си няколко пъти за съобщения, но той не се беше обаждал, нито писал. Нито веднъж за три дни. Нощем Лус седеше сама в малката си стаичка, взираше се през мръсния, затворен прозорец към улицата под себе си и притискаше телефона близо до сърцето си.
— Мислех, че той ще ми се обади пръв. — Метна с раздразнение кърпата на плота. — Знам, че не искаше да тръгвам, на това пътуване. Защо мъжете са такива инати? Помолих го, само да ме остави, да се погрижа за себе си и той започна да се бие по гърдите с юмруци.
— На мен ли ми го казваш? Моят Анхел има такъв нрав!
— Можеше да ми се обади пръв — каза Лус и скръсти ръце на гърдите си.
— Да, но ако не го направи? Ако бях на твое място, щях да звънна първа, преди някое друго момиче да хване окото на Анхел.
Лус не се смяташе за ревнива. Съли никога не й беше давал повод да бъде. И все пак мисълта, че може да се заиграе, с друго момиче, толкова скоро след тръгването й, накара кожата й да пламне.
— Той не би го направил — каза тя най-накрая.
— Не знам — отвърна Офелия напевно. — Когато котката я няма…
— Може би твоята котка — прекъсна я Лус. — Не и Съли. Но ако реши да ми изневерява, то тогава аз не искам да бъда с него.
— Ха, внимавай, че може и така да стане — каза Офелия и се наведе, за да я побутне по рамото.
— Ще му се обадя утре, когато тръгна.
— Тогава няма да може да направи нищо, нали? — Бременното момиче вдигна многозначително веждите си.
Лус сви устни извинително. Такъв беше планът й. Искаше да говори със Съли, но и без това се притесняваше достатъчно, за повторното си тръгване на път. Не й се щеше да чува отново сценария на гаджето си за деня на страшния съд, в който ще се превърне нейната „необмислена авантюра“.
— Е, обичаш ли го? — попита Офелия.
Лус я изгледа, изненадана от нелепостта на въпроса.
— Разбира се, че го обичам. Заедно сме от години.
Наум започна да отброява годините, от деня, когато за пръв път срещна Съли, като първокурсничка в Техническия колеж на Милуоки.
— Исках да взема поне начална степен по социални науки, а той завършваше курса си по автомобилна механика. Беше висок, широкоплещест, с права кестенява коса и свенлива усмивка. Всеки път като го виждах, направо се разтапях. Шкафчетата ни бяха близо, но макар че се засичахме постоянно, му бяха нужни цели две седмици, преди да се реши да ме покани да излезем на по кафе.
— Сладко. Малко като свалка от гимназията, а?
— Не знам. Момчетата могат да са срамежливи, независимо на колко години са.
Офелия се разсмя.
— Не и Анхел. Той е роден на четирийсет.
— Божичко, три години ли минаха вече? — промърмори Лус по-скоро на себе си. Чертите на лицето й омекнаха. — Съли е страхотен. Много грижлив.
Офелия направи гримаса.
