Марипоса вдигна глава към небето. Нежни бели кълбести облаци се носеха над тях като опънати платна на кораб. През всичките тези години един страшен въпрос не й даваше мира — дали бягството й от колежа с Макс не беше причина за внезапната смърт на баща й. Майка й казваше, че е бил наранен, но, не, вината не е нейна. Марипоса не й вярваше и това беше поредното угризение, което я измъчваше, един от най-тежките товари, които носеше в себе си.
— Значи е останала — подтикна я да продължи Сам.
Тя го погледна.
— Да. Мама продаде къщата си в Мексико и с малкото, допълнително спестени пари, които имаше, купи къщичка в Милуоки за нас. Мария вдигна врява до небето. Искаше да се преместим при нея в Сан Антонио. Мисля, че когато мама остана в Милуоки при мен, това беше най-големият знак за нея, че тя е избрала страна. Отношенията им напълно се развалиха.
— Може би се е чувствала изоставена — каза Сам.
Лицето на Марипоса помръкна при последната дума — думата, която свързваше с най-голямата си вина. Насили се да запази спокойствие и гласът й да не я издаде.
— Може би, не знам… — Загледа се в далечината пред себе си. Беше преди толкова много време…
— Но когато излезе от клиниката, когато се почувства готова за онзи най-важен първи контакт със семейството си, ти се обади на своята полусестра, от която си се отчуждила отдавна. Не на майка си.
Марипоса кимна леко.
— Защо? Защо не на майка си, щом сте били, толкова близки?
— Именно за това — възкликна тя разгорещено. Изправи се и измина няколко стъпки до ствола на най-близкото дърво. — Когато си тръгнах, я нараних. Много. А и беше минало ужасно дълго време.
— Колко? Петнайсет години, двайсет?
Срамът я затисна цялата. Усети как познатият стар студ я обгръща от всички страни. Лицето й беше безизразно, гласът й — отнесен.
— Шестнайсет. Тръгнах си, когато дъщеря ми беше на пет.
— След толкова време, защо не пожела да й се обадиш?
— Мислех си… — почувства как гърбът й се вцепенява и се обърна, за да отвърне на погледа му. — Надявах се, че ще й бъде по-лесно, да го чуе, първо от Мария.
— Да чуе какво? — Сам безпощадно не откъсваше тъмните си очи от нея.
Марипоса се загледа в ботушите си. Бяха протрити и прашни, а петите бяха износени. Не каза нищо.
— Да чуе, че си жива?
Тя избухна.
— Да! Добре, доволен ли си? Да! — Обърна гръб на Сам, защото не можеше да понесе повече погледа му. — Толкова години не е знаела дали съм жива или мъртва. Отначало й звънях само за да й кажа, че съм добре, но след това се забърках с лоша компания. Аз… Не можех да й се обаждам. Нито да пиша. След известно време вече се срамувах прекалено много, за да го направя. Не можех да понеса, че ще трябва да й кажа, в какво съм се превърнала. По-добре беше да смята, че съм мъртва.
Настана дълго мълчание. Сам знаеше историята й. Че се бе забъркала с наркотици — не само беше използвала, но и продавала. Порочен кръг, от който беше почти невъзможно да излезеш, освен ако не умреш или не бъдеш убит. За нея влизането в затвора се беше оказало направо благословия. Трудните времена и рехабилитацията я бяха довели, до този момент.
Но първо, трябваше да преоткрие историята си. Да я приеме и да говори за нея. Без повече бягства и отричане. Сам нямаше да й позволи, да продължава да се крие в мълчанието си.
— Значи — каза той, с успокояващ глас — за теб е било по-лесно да се свържеш с Мария, защото тя е означавала за теб по-малко, отколкото майка ти.
Марипоса преглътна емоциите, които напираха в гърлото й, и поклати глава. След минута каза:
— Тогава не мислех за това. Вече не се опитвах да направя нещата по-лесни за себе си. Просто ми се струваше най-логично да се обадя на Мария. Тя беше тук, в Сан Антонио. Можех да говоря с нея, лице в лице. — Млъкна и разсеяно потърка рамото си. — В известен смисъл, беше като репетиция. Да проверя дали съм достатъчно силна.
— Достатъчно силна, да застанеш пред майка си.
Тя кимна и затвори очи.
— И пред дъщеря си.
Това беше. Сам не каза нищо, защото и двамата знаеха, че това беше нейният най-голям кръст. Дъщеря й, Лус.
— И беше ли? Достатъчно силна?
— Мислех, че съм. Сега вече не съм толкова сигурна. Може би беше прекалено скоро.
— Но ти се срещна със сестра си. Как мина?
Марипоса си спомни деня, в който взе автобуса, за къщата на Мария. Беше изключително нервна. Бяха говорили съвсем кратко, преди това по телефона, най-вече, защото Мария беше шокирана и остана без думи, когато чу сестра си, която от години смяташе за мъртва. От своя страна, Марипоса се изненада страшно, когато я видя. Годините не се бяха отнесли добре, към по-голямата й полусестра. Беше напълняла много след развода си, очите й бяха станали съвсем малки, блещукащи мъниста на покритото, с петна лице, с кожа, с цвят на пръст. Но когато се усмихна, цялата грейна от щастие и те се прегърнаха спонтанно. Месестите ръце на Мария я стиснаха силно. Ухаеше на ванилия, аромат, който и двете свързваха, с майка си. В този миг, всичките им разногласия изчезнаха и им се сториха абсолютно нелепи.
