Мазнината във формата на липидни протеини не само подхранва пеперудите монарх достатъчно, за да могат да изминат полета, от почти четири хиляди километра, но тя трябва да им стигне до следващата пролет, когато ще поемат отново на север. Докато мигрират на юг, пеперудите спират на определени места, за да се нахранят с нектар от цветята, и така дори трупат тегло по време на изтощителното си пътуване.
Слънцето беше високо в небето, на четвъртия ден от нейното пътуване. Лус шофираше към Сейнт Луис в ранната сутрин, когато огненото кълбо заблестя в лъскавите стъклени небостъргачи. Зазяпа се, в прочутата арка на Сейнт Луис, но като истинско момиче от Средния запад, най-много се развълнува, когато премина по моста, над могъщата река Мисисипи. Хрумна й, че с Офелия бяха като Том Сойър и Хък Фин — поели в търсене на неизвестни приключения, по магистралата на запад към Канзас сити.
Пътят скоро отново стана еднообразен. Километрите се точеха един след друг, в монотонна безкрайност, и Лус си даде сметка, че преди телефонното обаждане на Офелия, май беше спала, само около четири часа, а вече шофираше цели седем. През последните три часа, бяха спирали няколко пъти, за да се изпишка Офелия, а самата Лус, се наливаше през това време с „Ред Бул“ и кафета.
Отвори широко прозореца, надявайки се, че въздухът ще я държи будна, но сутрешната прохлада, вече беше заменена с топлата влага на местния климат. Офелия се беше преместила на задната седалка, за да може поне малко да се изтегне по-удобно. Лус се прозя шумно и за пореден път, си пожела да имаше радио в колата, за да я разсейва. Погледна към седалката до себе си. Малката чихуахуа беше нейният „навигатор“, свила се, като котка, върху вече изцапаното и намачкано зелено сатенено палто.
— Офелия? — провикна се Лус. Усещаше, че няма сили, да продължи да стои будна и се надяваше, че разговорът щеше да помогне. — Будна ли си?
— Аха…
— Съжалявам, ако отвореният прозорец те е събудил.
— Свежият въздух ми дойде добре. А и тук отзад малко мирише.
Лус погледна в огледалото за обратно виждане. Задната седалка беше затрупана с празни бутилки от минерална вода, изпомачкани списания и опаковки от сладкиши и разни други храни. Вниманието й беше привлечено от ръцете на Офелия, които правеха нещо с кутията с тленните останки на Есперанса.
— Какво правиш?
Настана тишина за известно време, после Офелия отвърна:
— Аз… ъъъ… готвя ти малка изненада с кутията с пепелта на баба ти.
— Какво?
— Не се тревожи. Не е нещо непоправимо. Просто ми стана жал за твоята абуела, да стои в такава жалка картонена кутия. Струваше ми се, не знам… тъжно.
Настана неловко мълчание. Лицето на Лус беше пламнало.
— Нарочно не купих, някоя по-скъпа урна, или красива кутия от погребалния дом — обясни тя. — Не защото съм стисната. Исках леля Мария да избере нещо хубаво в Сан Антонио. Тя е дъщеря на Есперанса, а не успя да дойде на погребението.
— Не е дошла на погребението на майка си? — повтори ужасено Офелия. — Какъв срам!
— Вината не е нейна. Тя не знаеше. Не можах да се свържа с нея. Сигурно се е преместила, защото телефонният й номер вече не е активен.
— Обади ли се в централата?
— Естествено, че се обадих — отвърна Лус възмутено.
— Ясно.
— Надявам се, че все някак ще успея, да я намеря.
След кратка пауза, Офелия каза:
— Чакай малко. Имаш предвид, че още не си се свързала с леля си?
— Да.
— Какво?! Момиче, тръгнала си, на път да я видиш, само дето тя не знае, че идваш?
Лус сви рамене. Офелия изригна в някакви думи на испански, които в момента се радваше, че не може да разбере.
— Не се напрягай прекалено много за това — каза тя. — Не искаме бебето да се превъзбуди и да тръгне да излиза сега, нали? А и като помислиш, това, което правим в момента, не е по-различно.
— Ти си луда. Различно е.
— О? Да не би да си се обадила на леля си?
— Не, но поне знам телефонния й номер — усмихна се криво Офелия. — Просто тя не отговаря.
— А-ха — измънка Лус с тържествуваща усмивка.
Много добре осъзнаваше, че бременното момиче беше спечелило толкова бързо сърцето й, защото и двете бяха сами на света, точно в този момент.
Погледна отново в огледалото и видя, че Офелия връзва нещо на кутията.
— Е, какво все пак правиш с кутията на баба?
— Просто си помислих… В моето родно място в Мексико на Деня на мъртвите украсяваме гробовете на починалите си близки, за да им покажем уважението и обичта си. Това е любимият ми празник. Навсякъде из целия град има сергии с цветя, на които се продават semprasuchiti — яркооранжеви невени за украса. Това е любимото цвете на богинята Шочикетцал, богинята на красотата и на цветята. То ни напомня, че животът — също като красивите цветя — бързо си отива.
