— Не бъди така сигурна. Клетките не са напълно еднакви. Сложно е и със сигурност не мога да ти го обясня много добре. Но винаги съм смятал предаването на информация от едно поколение на друго за интригуващо явление. Велика мистерия. Просто погледни пеперудите, които толкова харесваш. Ако си спомням правилно, женските пеперуди монарх се чифтосват през пролетта, после напускат светилищата си — така местните наричат техните колонии — и се отправят на север, точно насам, в Тексас. Снасят яйцата си в листата на млечката, след което умират. Следващото поколение, техните дъщери, продължават отново на север, където също снасят яйцата си в листата на млечката, после дъщерите им повтарят цикъла и така се придвижват една след друга все по на север, за да се размножат за пореден път. Не разполагат с карти, не правят племенни съвети, за да обсъдят плановете си. Притежават само инстинкта си, познанието, съхранено дълбоко в гените им, което ги води на север. Така действа процесът на предаване на клетки от майка на дъщеря. — Погледна някъде в далечината. — Природата е толкова красива.
Марипоса си помисли, че някак си, тези клетки са били прецакани вътре в нея. Къде се беше прекъснало това генетично звено, което трябваше да я мотивира, да обича и да се грижи за детето си? Не можеше да понесе никакъв разговор, който беше свързан с отношенията между майки и дъщери. Какво искаше да докаже Сам с този разговор, за майчините клетки? Лицето й доби обичайното си равнодушно изражение — нейната защитна маска за такива случаи, и погледна към езерото.
Сам проговори отново.
— Защо не се опиташ да се обадиш на майка си сама? Днес?
Тя тръсна рязко глава.
— Защо не?
— Независимо от цялата ти теория за гените, аз не съм като майка си. Не съм толкова силна.
— Напротив, такава си. Излезе от клиниката и остана чиста. За това е нужно доста сила. И смелост.
— Не ме хвали за това, Сам. Не мога да го понеса. — Говореше съвсем тихо, гласът й трепереше, макар че се опитваше да се овладее.
— Значи сега отново ще се самонаказваш?
Повече не можеше да се контролира.
— Сам, оставих майка си и дъщеря си да ме смятат за мъртва. Зарязах детето си! — избухна тя бясна, че позволи сълзите да рукнат от очите й. — Моето малко момиченце. Беше само на пет години и аз я изоставих, заради някакъв мъж, когото дори не мога да си спомня. Просто някакво звено във веригата, който ми обеща нов живот, далеч от скучната работа в леярната. И от студа. Мразех студа.
— И, разбира се, да не забравяме и наркотиците.
Произнесе думата отчетливо, с хладната прецизност на хирург, и тя наистина я разряза като скалпел, оставяйки раната й оголена и кървяща. Марипоса се извърна и го погледна право в очите, тези дълбоки, тъмни езера. Не я съдеха, не я обвиняваха. Прииска й се да го разтърси. Да види как спокойното му лице се сбръчква от отвращение. Да го накара да я мрази, както заслужаваше.
— Да, не бива да забравяме и наркотиците. Така беше с мен — каза с изпълнен с горчивина глас. — Един мъж след друг. Всеки следващ по-ужасен от предишния. Но не ми пукаше, стига да си набавях дозата.
Стана й студено и обви ръце, около тялото си. Вгледа се замислено в лицето му. То беше все така безизразно, лишено от емоция — като камък.
— Мразех се за това, което правех. Коя жена би постъпила така?
— Пристрастената.
Марипоса изхлипа и скри лицето си с ръце.
— Толкова ме е срам. Не заслужавам нейната прошка.
— Това е в миналото. Марипоса, трябва да го оставиш да си отиде. Миналото е ужасно място, пълно с вина и самоунищожение. Трябва да живееш днес. За мига.
— Не мога. Все си мисля за тях. Защо мама не се обади…
— С какво си по-различна днес, отпреди три седмици, когато взе решение да се свържеш с майка си? Вече си готова, да общуваш.
— Но те не са готови да общуват с мен!
— Не можеш да си сигурна.
— Защо тогава, мама не звънна на Мария, както й е казала?
— Както ти сама каза, не я познавам, за да мога да ти дам отговор. Но в момента вероятно й е доста трудно, може би е в шок, не знае, как да реагира. А и е нужно време, за да подготви дъщеря ти за теб.
Сълзите й секнаха, докато тя обмисляше думите му.
— Лус — каза Марипоса тихо. Подсмръкна и изтри очите си. — Разбира се.
— Бъди търпелива, Марипоса. Имай малко вяра. Те са ти дали шестнайсет години. Дай им още няколко седмици. Довери ми се. По един или друг начин, ще се свържат с теб.
