— Мина добре. Тя беше мила и сърдечна. Дори великодушна. Изненадах се. Беше се развела, децата й си бяха заминали. След всички тези години, след всички различия между нас, в крайна сметка и двете бяхме сами, в Сан Антонио. — Сви рамене, за да покаже, че оценява иронията на съдбата.
— И ти я помоли, да се обади на майка ви вместо теб — каза Сам.
Марипоса си пое дъх и се облегна на близкото дърво.
— Да. И тя го направи. Каза ми, че й е звъннала на следващия ден. Каза, че мама избухнала в сълзи, когато чула, че съм жива. — Погледна към езерото. Не можеше да мисли за тази сцена, без да се развълнува.
— А какво е станало после?
— Говорили само още няколко минути, но после Лус влязла и ги прекъснала.
Нейните устни произнасяха името на дъщеря й. Марипоса все още не можеше да го повярва. Отметна косата от лицето си. Усещаше как по челото и брадичката й избиваха капчици пот от тежката влага.
— Мама не искала Лус да научава за мен по този начин, така внезапно, без да я е подготвила предварително. Затова бързо прекратили разговора. Казала на Мария, че ще се обади. — Поклати глава. — Но все още не го е направила! Защо, нали е обещала?
Изпъна тялото си, изпълнена с гняв, и сви ръцете си в юмруци.
— Може ли да ми е толкова ядосана, че да не иска изобщо да ме вижда?
— Да — каза спокойно Сам.
В очите на Марипоса проблеснаха светкавици от болка. Спокойствието на Сам внезапно я вбеси.
— Не я познаваш! — изкрещя му тя. — Нищо не разбираш!
При звука на извисилия се глас на Марипоса Опал незабавно вдигна глава и я погледна с тревожни очи.
За пореден път, Сам й даде време да се овладее. Тя се наведе, взе един камък от земята и го метна в езерото. Чу се тих, цамбуркащ звук, когато падна във водата. Марипоса проследи с очи, разливащите се все по-надалеч и по-надалеч вълнички. Ефектът й напомни за решението й, да изостави дъщеря си. Трябваше да приеме последиците от многобройните вълнички на своята егоистична, абсурдна постъпка, отпреди толкова много години.
— Съжалявам — каза тя, все още втренчена във водата. — Не исках да ти крещя. Изкарах си яда върху теб. Но не си прав.
Сам не отговори.
Тя погледна през рамо към него. Лицето му беше кафяво и обгоряло, като силно протрито седло. Когато примижаваше срещу слънцето — както направи и сега, — от ъгълчетата на очите му към челюстта му се спускаха дълги, издълбани в кожата му линии.
— Тук е красиво — каза тя спокойно.
— Аха — отвърна Сам, погледът му пробяга от лицето й, към езерото зад нея. — Мисля, че това е едно от най-красивите места в целия окръг — допълни той. Не се хвалеше, просто според него това беше истината.
Поривът на вятъра раздвижи прахта около тях и повдигна краищата на дългата коса на Марипоса. Тя премигна и извърна глава. Вниманието й бе привлечено от самотна пеперуда, махаща с криле срещу бриза, за да достигне до сините листенца на цветето на няколко метра от тях.
— Виж! — извика развълнувано тя. — Пеперуда монарх!
Сам погледна натам, накъдето сочеше Марипоса.
— Скоро ще видим много от тях да минават от тук.
Тя кимна.
Сам се усмихна.
— Да, вярно… Ти отглеждаше такива пеперуди, нали?
— Не е нещо особено. Просто се интересувам от тях.
— Името ти… Марипоса. Означава „пеперуда“ на испански, доколкото знам.
— Да. Да не мислиш, че затова харесвам пеперуди?
Сам се усмихна отново.
— Просто съм любопитен, нищо повече. Майка ти също ли обичаше пеперуди?
Чертите на лицето й омекнаха, при спомена. Щом затвореше очи, и сега още виждаше в съзнанието си майка си, в любимата й градина, как търси гъсениците, как ги хваща и ги вкарва вътре, за да ги отгледа, как учи Марипоса, да чисти стъклените им витрини, как наблюдава заедно с нея чудото на тяхната метаморфоза. През годините беше ставала свидетел на този цикъл стотици пъти и никога не й беше омръзвало.
— О, да. Тя ме научи на всичко, което знам за пеперудите.
— Ааа… Клетъчното деление майка — дъщеря.
— Моля?
— Деление майка — дъщеря. Митоза. Винаги когато една клетка се разделя, клетката майка предава генетичния си материал на дъщерната клетка. Всъщност даже на две.
— Да не намекваш, че съм като майка си? Абсолютно различни сме в толкова много отношения, че няма смисъл даже да ги изброявам.
