— От къде ги намери? — попита изненадано Лус, докато Офелия се опитваше да прикрепи четирите невена към кутията с някаква връв. Цветчетата им бяха извити и изпръскани с кафяви петънца.
— На последната бензиностанция. Така или иначе, щяха да умрат.
Офелия вдигна глава. Когато погледите им се срещнаха в огледалото, и двете избухнаха в смях. Офелия се върна към заниманието си, дооправи някои неща, после вдигна кутията по-високо, за да покаже творението си с видимо самодоволство.
— Нямах никаква панделка, затова използвах въжето, с което ти върза Серена. Просто го омотах, около кутията и подпъхнах цветята. Ще я украся по-късно, но и така е хубава, нали? Виж и това! Каза, че баба ти е обичала сладкишите и храната от „Макдоналдс“, затова взех салфетките от поничките и опаковките, от вече изядените вафли и направих малки хартиени цветя.
Пооправи ръбовете, на едното от тях и после добави:
— Е, ще бъде по-добре, когато добавя панделките.
— Изглежда… — Лус се поколеба.
Толкова беше мило, от страна, на Офелия. Кутията, покрита с увехнали невени и хартиени цветя от опаковки изглеждаше… е, не точно красива, но наистина по-добре, от преди. Имаше вид, на нещо, за което някой се беше погрижил. Очите й се напълниха със сълзи.
— О, мамка му, Лус. Съжалявам. Ужасно е, нали? Трябваше да те питам, преди да направя такова нещо. Все пак, това е твоята абуела. Уф, винаги правя така — първо действам, после мисля.
Лус подсмръкна и изтри очите си.
— Не, не е това. Харесва ми. Наистина е хубава. Просто… Трябваше аз да се сетя за нещо такова.
Офелия се наведе напред, постави ръка на рамото й и я потупа утешително.
— Тя знае, че я обичаш.
Лус почувства, как в сърцето й зейва огромна дупка. Всеки ден след смъртта на Есперанса живееше така, сякаш ходеше по въже, опънато, над огромна пропаст, без осигурителна мрежа отдолу. Докато гледаше право напред и не свеждаше очи, се справяше добре, но в мига, в който загубеше равновесие, политаше в бездната, под себе си. Преглътна тежко и проговори, с треперлив глас:
— Докато баба беше жива, не направих нищо специално, за да й покажа, колко я обичам. Държах се, като хлапачка и я приемах за даденост. Може би, до голяма степен, затова тръгнах на път. Нещо като възпоменание в нейна чест.
— И тази кутия ще бъде нейната ofrenda.
— Какво е ofrenda?
— Специалният олтар, който правим, в Деня на мъртвите за починалите членове на семейството си. Традиция е. Слагаме любимите им храни, pan de muerto, питиета и разни други неща за украса. Много, много цветя. Така че, когато мъртвите се завърнат, да се почувстват добре дошли. Моята баба правеше най-хубавата шоколадова торта за специални случаи. Когато почина, лелите ми я приготвиха за нейния дух. Само че беше, във формата на ковчег.
— Не е ли малко зловещо?
— Не! Ние така си правим. В Деня на мъртвите, навсякъде има ковчези и скелети, и всякакви други неща. Не е плашещо като на Хелоуин. Има повече уважение. Празникът е специален за нас и трае няколко дни. Но всяко семейство е различно, всеки град е различен. Някои са по-превзети, по-тържествени, други не толкова.
Засмя се леко, на някакъв свой стар спомен.
— На абуела щеше да й хареса, да й направя ofrenda. Никога не бих се сетила сама за това. Благодаря ти, Офелия.
— Не е нужно да ми благодариш. Ние сме приятелки, а приятелките са за това.
Очите на Лус не се откъсваха, от пътя пред нея, но на устните й се появи плаха усмивка. Може да нямаше семейство, но имаше приятелка. В края на краищата, приятелите са семейство, което сам си създал за себе си.
