Изви глава, за да погледне чудовището, което профучаваше съвсем близо вляво. Беше наистина много голяма каравана, изрисувана с психаделични извивки и форми в пурпурен цвят. Двамата типа, седящи отпред, дългокоси и брадати, сочеха към Ел Торо и се смееха, докато се изравняваха с тях. После ускориха още и ги задминаха, бълвайки миризливи газове. Малкият фолксваген се разклати като листо, отвято от силен ураган.
— Не мога да повярвам! — извика Маргарет. — Мисля, че току-що, някой ми показа задника си!
— Сериозно? — Лус присви очи, но караваната вече беше прекалено далече. — Съжалявам, че го пропуснах.
— Недей — каза Маргарет с отвращение.
Лус не знаеше, кое беше по-забавно — това, че някой им беше показал задника си, или реакцията на спътничката й. Независимо къде се намираха или какво беше ограничението за скоростта, всички коли и камиони ги задминаваха. Ел Торо не можеше да вдигне повече от деветдесет километра в час. Дори и тя трябваше да признае, че това беше срамно. Но изборът беше неин. Потупа таблото пред себе си.
— Няма значение, така е добре, Ел Торо. Не позволявай да те дразнят. Просто карай напред и не се предавай. Нека другите да получат глобите.
— Съмнявам се, че в близките сто километра ще срещнем някакъв полицай. Наистина сме в средата на нищото. Скоро трябва да намерим място за през нощта.
Продължиха още малко и като отговор на молитвите им, след известно време видяха табела със знака за къмпинг.
— Да отбием тук — посочи Маргарет.
Лус погледна изненадано.
— Къмпинг? Шегуваш се, нали?
— Не, напълно безопасно е. Била съм на къмпинг много пъти, докато бях с момичетата скаути.
— Но къде ще спим?
— Имаме си палатка.
— А, да — спомни си Лус.
Тя беше градско дете и никога не беше ходила на къмпинг. Съли често я молеше да го придружи, когато отиваше на палатка в Уисконсин, но тя просто не можеше да разбере желанието на хората, да спят навън, на студената земя, когато някъде наблизо има топло легло.
— Има ли тоалетни? Баня? Не искам да копая дупки и да правя жертвоприношения на луната.
Маргарет се изкикоти.
— Да и да. Има и гореща вода. Виж — каза после, с по-сериозен тон. — Вече е почти седем и половина и рецепцията скоро ще затвори. Уморена си и не можеш да шофираш още дълго. Може би някъде напред по пътя има мотел, но кой знае колко далече е. Нека да влезем и да огледаме. Винаги можем да продължим. А и това си е истинско приключение, нали?
Лус даде мигач и зави към изхода на магистралата. Поеха по тесен, разбит чакълест път, ограден от високи дървета, които препречваха и последните лъчи на бледата дневна светлина. Сухите листа пукаха шумно, под гумите на колата. Лус паркира пред симпатично дървено бунгало, с широка веранда, отрупана с цветя. Красиво оформени храсти ограждаха алеята към него, а голяма жълта табела с изрисувани на нея зелени и червени палатки и емблемата на организацията на къмпингите в Щатите показваше, че това е рецепцията.
— Заключи вратата — каза Лус, докато излизаха от колата.
Серена дращеше по стъклото на прозореца и искаше да се разходи навън, заедно с тях.
— Идвам след минутка — обеща й тя. Мразеше умолителния поглед, който видя в очите й. Караше я да се чувства гузна.
Температурата беше паднала, докъм петнайсет градуса, напълно поносимо и дори приятно свежо, но Лус все още усещаше влагата във въздуха. Погледна към небето и се намръщи. Чакълът скърцаше под краката им, докато вървяха към бунгалото. Внезапно камбанката над входната врата звънна и отвътре се появи, набит мъж на средна възраст, с шапка на морски пехотинец, който носеше в ръце, голяма торба с лед.
— Добра вечер, дами — каза той, с южняшки акцент и задържа вратата, докато минаваха край него.
Вътре бунгалото беше обзаведено, като фоайе. Тежки дървени столове, покрити с червен плат на шотландско каре, бяха разположени край ниска маса, направена от дънери и стъкло. Върху нея бяха пръснати брошури и албум със снимки за живота в къмпинга, които те приканваха да седнеш и да ги разгледаш. В едната страна на помещението имаше нещо като малко магазинче с рафтове, които бяха почти опразнени в края на сезона. На другата страна се намираше дългото гише на рецепцията, зад което седеше необичайно слаба възрастна жена, с къса червена коса, почти толкова ярка, като плата върху столовете. Гледаше малък телевизор, поставен на високо в ъгъла, и се обърна с неохота, поздравявайки ги, с уморен глас.
Лус не я винеше. Беше почти време за затваряне.
— Здравейте — каза жената.
Едва си пое дъх, преди да започне да изброява механично удобствата на къмпинга, които бяха много. Очевидно, тъй като беше средата на седмицата и след края на лятото, те бяха големи късметлийки. Ако беше лято, увери ги тя, със сигурност нямаше да намерят свободно място, идвайки просто така, без резервация. При това положение обаче, сега можеше да им предложи много хубаво място, недалече от тоалетните и баните за двайсет и пет долара на нощ. Завърши речта си с извинението, че басейнът тъкмо е бил затворен, след края на сезона, но вместо това, ще им даде безплатно малко дърва, за лагерния им огън.
