— Изглежда, че ще сте последните клиенти за днес.
Горещ душ и евтино място за спане, бяха всичко, от което Лус имаше нужда, за да остане някъде. Жената им подаде карта и връзка дърва за огън, после затвори и заключи вратата на бунгалото зад тях. Момичетата следваха указанията на картата, покрай площадката за игра и басейна, зад групичката семейни бунгала до място номер 315.
— Сладко е! — възкликна Лус, когато видя масата за пикник и ограденото с камъни огнище, на определения за тях парцел.
Веднага, щом Маргарет отвори вратата на колата, Серена изскочи и започна да души наоколо с нос, опрян до земята. Лус излезе след нея и настъпи каишката й, за да я задържи. Серена я погледна обвинително.
— Ти си градско момиче, също като мен. Не искам да те загубя — каза й тя, като я чешеше успокоително под брадичката.
Прозя се и протегна рамене, над главата си, докато се оглеждаше наоколо. Къмпингът беше почти празен. Наблизо имаха май само едни съседи, настанили се под красиво кленово дърво, искрящо от цветове. Караваната им беше малка, от онези, които се теглеха с кола. Пред нея беше опъната синя тента, под която на два еднакви разтегаеми платнени стола, се беше настанила възрастна двойка, мъж и жена, с побелели коси. Те ги наблюдаваха с напълно безизразни лица. Лус им се усмихна и помаха с ръка. Никой от тях не реагира. Просто продължаваха да гледат.
— Не им обръщай внимание. Нека да намерим баните, преди да е станало твърде тъмно — каза Маргарет.
Малката бетонна баня, имаше тесни прозорчета близо до тавана, две мивки, две тоалетни и две отделения с душове. Лус видя празната кофа с парцала за почистване, близо до входа и усети свежата миризма на белина, но след като забеляза няколко буболечки в ъглите и пукнатините по плочките на пода, съжали, че не си е взела джапанки. Нощта беше студена, така че тя се съблече набързо и влезе, под горещия душ. Докато се търкаше, чу как някаква жена пее високо в съседната кабинка песен на „Уайдсприйд паник“20.
Гласът й беше силен и така фалшивееше на високите ноти, че Лус за малко да се нагълта с вода, от смях. Изкъпа се за рекордно бързо време и треперейки от студа, се изсуши и преоблече в чисто бельо, дънки, суичър и дебели чорапи, докато Маргарет се къпеше на свой ред. Жената във втората кабинка още пееше, когато си тръгваха.
Докато стигнат до своя парцел, небето вече се беше стъмнило. Съседите им си бяха наклали хубав малък огън и седяха край масата си за пикник. Уханието на печено месо се носеше из въздуха. Устата на Лус се напълни със слюнка, но преди да мислят за храна, трябваше да се погрижат за спането си. Извадиха багажа си от колата и го оставиха, на покритото с чакъл място, където трябваше да разпънат палатката.
— Правила си го и преди, нали? — попита Лус. — Все пак си била отговорник при момичетата скаути.
— Всъщност, ние спяхме в хижи или бунгала — отвърна Маргарет смутено. — Ами ти?
— Аз? Не! Аз съм от града. Никога не съм ходила на къмпинг.
— Е, не може, да е чак толкова трудно, нали? — опита се да разведри обстановката бившата скаутка. — Щом малките деца могат да го правят, значи и ние ще успеем.
Докато тя четеше указанията, Лус измъкна палатката от торбата й, като мърмореше под носа си. Беше като да махнеш обвивката на кренвирш. Двете заедно разбраха, че първо трябва да разпънат добре платнището, което служеше за дъно на палатката, на земята.
— Тръсни го, като чаршаф — инструктира я Маргарет, после се опита да изпъне четирите краища. — Толкова е намачкано — каза тя, с възмущение.
— Няма да го гладим — изсмя се Лус, развеселена, от опитите на приятелката си да опъне основата. — Освен това, като вдигнем палатката, измачканото дъно ще се скрие и няма да ти се налага да го гледаш.
Маргарет извади фенера от колата, защото ставаше все по-тъмно и все по-студено. Прочете указанията за следващата стъпка.
— Изглежда ми лесно. Трябва само да разположим палатката, над основата, да я захванем за опорните пръти и да забием колчетата.
За нещастие, почвата беше толкова твърда, че не можеха да забият колчетата достатъчно надълбоко. Трябваше им чук, а те не разполагаха с такъв. Обувките, кутиите и камъните не свършиха работа.
— Мислиш ли, че имат чук? — попита с отчаяние Маргарет, като посочи съседите им.
— Няма да отида да ги питам — отвърна Лус и прошепна: — Наблюдават ни, сякаш ни дават по телевизията. Зловещо е. Нека, просто захванем палатката, за прътите. След като влезем вътре, няма да имаме нужда от колчета — тежестта ни ще я държи на едно място.
Отиде до багажа им и извади двата основни пръта от найлоновата им торбичка. Те се сглобяваха от няколко части, чиито краища трябваше да се наместят един в друг, за да се получи дълъг прът.
— Приличат на нунджако — каза Маргарет и ги размаха внимателно пред себе си.
Лус се засмя.
— Чудя се, кой ли е превеждал инструкцията. Тук пише, че трябва да се пъхне дългия кол, в предварително подготвената дупка.
