Чу скърцането от отварянето и затварянето на тежката желязна врата на градината. Беше време за следобедната почивка и хората от апартаментите в сградата, имаха навик да идват в патиото по това време, за да си поклюкарстват, често с бири или други питиета в ръка. Марипоса не можеше да понесе, в този миг, в който скръбта й беше все още съвсем прясна, безцелните разговори, затова бързо събра нещата си в торбата и се приготви да си тръгне.
— Марипоса?
Стресна се, от гласа на Сам. Вдигна глава и го видя да стои в края на градината. Беше облечен в обичайната си синя карирана риза, разкопчана свободно на врата и запасана в дънките му. Голямата сребърна катарама на кожения му колан представляваше някакъв индиански символ.
Тя се изправи бавно, дъхът й беше заседнал в гърлото. Сам беше останал при нея с часове, след като научи за смъртта на майка си. Беше я намерил в градината, върнал в апартамента й и останал с нея, чак до късно вечерта, докато най-накрая беше заспала. Смътно си спомняше, как й беше помогнал да измие калта от ръцете си и как седеше до леглото й, където тя хлипаше неутешимо. Не го беше виждала от два дни и въпреки отчаянието си, той й липсваше.
Сам се усмихна и вдигна ръка, за да докосне небрежно шапката си за поздрав. Погледът му обходи градината. Устните му се извиха доволно, оценявайки това, което виждаше, после насочи вниманието си, отново към нея.
— Градината ти е красива.
— Благодаря ти.
— Пропусна урока си по езда — каза той, провиквайки се високо.
— Не можах да дойда. Знаеш защо.
— Но Опал не знае. Липсваше й.
— И тя ми липсваше — отвърна тя с пресипнал глас и усети как поредната вълна на скръб се готви да се излее от очите й.
Започна да сваля бавно ръкавиците си, като се опитваше да се овладее и успокои. Дори когато си поемаше дъх, я болеше. Чувстваше се, като отворена рана, която не беше имала време да се изцери.
— Марипоса, ще дойдеш ли при мен или аз да дойда при теб, защото не желая да крещя през градината?
— Идвам.
Мина по пътеката между ехинацеите и астрите и застана до него, макар и на известно разстояние, в сянката на патиото. Беше доволна, че никой от обитателите на сградата не беше слязъл още, за да могат да си поговорят на спокойствие. Вдигна ръка да избърше капчиците пот от веждите си, осъзнавайки, че дънките и ризата й бяха влажни и изцапани с пръст от работата й в градината.
Сам обаче пристъпи напред и съкрати разстоянието помежду им.
— Как си?
Марипоса усети искрената загриженост в тази така обикновена фраза. Вдигна глава и потърси утеха в тъмните му очи.
— Страхувам се.
— От какво?
— Че няма да понеса това. Прекалено е тежко.
— Смъртта на любим човек е едно от най-мъчителните неща за всички нас — започна Сам със спокоен и внимателен глас. — Но все някога трябва да я приемем.
— Не знам, дали ще успея. В момента ме крепи само една мисъл.
— Каква?
Марипоса въздъхна тежко и потръпна от вълнение.
— Мисълта за Лус.
Дори само произнасянето на името й, беше като нежна ласка за изтерзаната й душа.
— Знам, че тя идва, че пътува насам с колата си. И само това ме задържа да не избягам надалече.
— И да не се надрусаш.
Марипоса скръсти ръце на гърдите си, преви се от тежестта на думите на Сам, но кимна почти незабележимо с глава.
— Аз съм тук — каза той и постави ръка на стегнатото й рамо. — Опал е тук. Скоро и дъщеря ти ще бъде тук.
— Искам майка си — изплака тя и закри лицето си с ръце.
Сам въздъхна.
— Знам.
Марипоса изтри сълзите си с резки, гневни движения.
— Лус мисли, че съм мъртва — каза тя. — Може би така е по-добре. Тя не ме познава. Не ме обича. По-правилно ще бъде да си остана мъртва за нея.
— Това ли искаш?
Жената затвори очи и кимна.
— Но ти не си мъртва. Това е било лъжа. Не знам, защо майка ти, й е казала така. Сигурно е имала своите си причини, но това не означава, че е правилно. Дължиш на себе си и на Лус истината. Как ще я приеме тя, не зависи от теб. Можеш да контролираш само себе си. Но ако искаш да продължиш напред, трябва да приемеш и да живееш с истината.
— И каква е тази истина?
— Ти си Марипоса Авила, възстановяваща се бивша наркоманка.
Тя му обърна гръб и се втренчи в малката чешмичка, от която бавно се стичаха капки вода.
— Помисли за малко за Опал — каза Сам решително. — Не можеш просто да се обадиш и да кажеш, че няма да идваш. Не става така. Не защото имаме нужда от помощта ти. Можем и сами, да се грижим за животните си. А защото трябва да си постоянна и отговорна с Опал. Тя зависи от теб — да я храниш, да я търкаш и разресваш, да я разхождаш. Ти стана важна част от нейния живот. И тя от твоя. Притеснява ме, че отново се връщаш към старите си навици. Изолираш се. Въртиш се по спирала и може да изпаднеш някъде по нейните извивки. След като тръгнеш по този път, умът ти ще започне да търси причини да се самосъжалява и самообвинява. Ще си спомниш всичките си провали, а това ще доведе до повече депресия и отчаяние, и в крайна сметка до това, което винаги е било целта ти — алкохол и наркотици.
