На пръв поглед, какавидата си почива, но всъщност вътре в нея се извършва драматична трансформация.
Ако бъде притеснена от външен източник, под повърхността й се забелязват някакви движения, но иначе те са ограничени. Какавидите имат много добър камуфлаж, защото нямат никакви други средства, за защита, срещу естествените си врагове.
Докато караше към квартала, намиращ се, извън очертанията на града, Лус си повтаряше, че не бива да има прекалено големи очаквания. И без това беше ужасно нервна, че отиваше да се види с леля си, на която трябваше да съобщи, за смъртта на майка й. Нямаше представа, как щеше да реагира тия Мария и само се надяваше, че няма да изкара болката или гнева си на посланика на тъжната новина. Погледна към кутията с пепелта на Есперанса.
— Правя това, което искаше — каза на висок глас. — Помогни ми, да намеря подходящите думи.
Серена седеше примерно на мястото до нея. Беше изкъпана и с подстригани нокти. Очите й бяха широко отворени, напрегнати.
— Ти знаеш нещо, нали? — попита я Лус.
Кученцето я погледна, излая, после впери отново очи в пътя пред тях.
След половин час, Лус отби пред скромна едноетажна бяла къща с циментова мазилка, с покрив от червени тухли в популярния стил на къщите от Югозапада. Паркира до тротоара и бавно се измъкна от колата. Не можеше да се отърси от чувството, че я наблюдаваха. Беше се постарала много, за външния си вид. Изглади омразната си черна рокля, лъсна черните си обувки и дори си купи чорапогащник. Не понасяше чорапогащниците и смяташе, че едно от предимствата на по-матовата кожа е фактът, че обикновено не й се налагаше да ги носи. Но сега искаше да направи добро впечатление на леля си и, най-вече, да й покаже, че Есперанса, се е справила добре, с отглеждането й. Беше си сложила сребърните обеци с перли, на баба си, а Маргарет сплете косата й на плитка.
— Не забравяй шала — каза й тя. — Не искаш да изглеждаш така, сякаш отиваш на погребение.
От вида на предния двор беше ясно, че леля й не е наследила любовта на майка си към градинарството. Представляваше просто парче суха земя, което изглеждаше някак тъжно, тук-там с прораснали плевели. Серена веднага го припика. Двете тръгнаха по изронената циментова алея към входната врата. Там поне, някой се беше постарал да измете верандата и точно до вратата, беше поставено малко портокалово дръвче в саксия. Табелката с цената, още висеше от долните клони. Лус се усмихна трогната, че леля й беше направила това усилие.
Бяха й нужни девет дни и почти двайсет хиляди километра, за да я намери. Незначителният половин час, от мотела, до тази входна врата обаче беше най-трудната крачка от пътуването й. Но я направи. Вдигна Серена на ръце и се протегна към звънеца, но преди да го натисне, вратата се отвори рязко и Лус видя усмихнато лице и море от червено.
— О! Mi sobrina, моята племенница Лус! Ти си тук! Нека те погледна. Ай, mira! Mira! Гледай, виж се само! — тия Мария възкликна и закри устата си с ръка. — Толкова приличаш на мама!
После разтвори ръцете си в широка, сърдечна прегръдка. Лус нямаше избор, освен да пристъпи напред и да потъне в нея. Мария беше голяма жена, силна, с едри гърди и докато притискаше Лус към бузата си, тя беше приятно изненадана, че леля й миришеше на царевично брашно и ванилия, също като Есперанса. Този аромат предизвика вълна от емоции в нея и момичето с мъка сдържа сълзите си.
— Влез! Влез! — подкани я Мария и отстъпи назад, за да й направи място.
— Благодаря ти — каза Лус и прекрачи прага, държейки здраво в ръце фотоалбума на баба си и Серена. — Съжалявам, че донесох и кучето си. Може ли и тя да влезе? Не можех да я оставя в хотела, а е прекалено горещо, да я затворя в колата. Няма да се изпикае вътре, аз ще я държа.
— Обичам кучета! — каза Мария, наведе се към Серена и се усмихна широко на гледащото я с изпъкналите си очи кученце. — Чихуахуа! — възкликна отново и плесна с ръце, точно както правеше и Есперанса. — О, каква е красавица. Светлобежова. Любимият ми цвят. Ела тук, малката — каза тя и се протегна да вземе Серена в ръцете си.
Лус си помисли, че Серена ще избяга от жената с лай, но тя направо скочи в прегръдката й, размахвайки бясно опашка, и започна да я ближе по лицето.
— Толкова е сладка! — Мария беше напълно пленена от кученцето. — Имах същото — каза замечтано. — Чачи умря миналата година. Беше на осемнайсет години. Сърце не ми дава още да си взема друго. Но ти не си ли най-сладкото момиче?
Лус изучаваше леля си, докато тя тананикаше на кученцето. Имаше тъмните очи на Есперанса и нейния нос, но структурата на тялото и чертите на лицето й явно беше наследила от баща си, Луис.
