Марипоса се взираше, още по-упорито във всяка капка, която падаше от крана невероятно бавно. Беше като вцепенена, от абсолютно точния му анализ.
Гласът на Сам омекна и той се пресегна нежно, за да повдигне с ръка брадичката й.
— Хайде, Смело лице — нарече я с прякора, който й беше измислил. — Ти си силна. Ще се справиш и с това.
Подкрепата му запълни черната дупка, зейнала в сърцето й. Тя знаеше, че импулсивното й поведение беше основна причина за нейното пристрастяване. Познаваше много добре правилата на тази стара игра. Някога майка й сравняваше повърхността й с полета на пеперуда. Тогава това й харесваше. Когато искаха да намерят извинение за лекомислените й грешки, ги наричаха „спонтанност“. С времето обаче този начин на живот се беше превърнал в истинско бавно самоубийство.
— Как да се променя?
Сам бръкна в джоба си, извади някакви кърпички и й ги подаде.
— Мисля, че точно сега се справяш чудесно.
Марипоса взе кърпичките и изтри очите си.
— Да. Направо страхотно.
— Виж се добре. Вършиш работата си. Занимаваш се с градината си. Всеки ден пред теб има нови задачи и ти се справяш с тях. Имаш живот и той не е само въображаем, в съзнанието ти. Всичко това е хубаво и е истинско. — Взе кърпичка и избърса една сълза от бузата й. — Представи си, че си стъпила с единия си крак на ръба на пропастта. Но само с единия.
Марипоса го погледна, чувствайки, как вярата й се възвръща.
— Днес ще бъде трудно — каза й той. — Утре ще бъде трудно. И денят след това. И следващият. Знаеш как е. Знаеш, че няма начин да е лесно. Но ти измина дълъг път.
Тя кимна.
— Както и дъщеря ти — добави Сам.
След като гъсеницата закачи стабилно задните си крака за копринения „бутон“, остава така, увиснала надолу, в продължение на часове. Вътре в нея вече е започнала химическата реакция. Докато се оформя какавидата, старата обвивка на гъсеницата се разпуква и пада. Гъсеницата се извива и обръща, като се държи здраво за висящата нишка и изтърсва останките от старата кожа. Етапът на какавидата е започнал.
Два дни по-късно, Лус лежеше в леглото си в мотела и се чудеше, как е възможно в това време на незабавна комуникация между хората, във време, когато всички се оплакваха от липсата на лично пространство, тя да не може да намери леля си Мария.
Звънеше методично на всеки номер от списъка си. С някои се свързваше веднага и жените й казваха с различна степен на любезност, че не са нейни родственици. Когато попаднеше на телефонен секретар, затваряше и звънеше отново по няколко пъти през деня чак до вечерта.
Тази сутрин й бяха останали още три номера, с които не беше успяла да се свърже. Остави Маргарет на „Ривър уок“, за да си напазарува някакви неща, докато тя се отправи към непроверените три адреса. В първата къща човекът, който й отвори, я информира, че въпросната Мария Замора, която очевидно не е била нейна кръвна роднина, е починала малко след отпечатването на телефонния указател. На втория адрес течеше купон и определено нямаше жена с подобно име. Третото място изглеждаше напълно изоставено. Никой не познаваше леля й Мария, нито като Замора, нито по името на бившия й мъж, Гарсия.
Отчаяна, Лус се завърна в евтиния си мотел, готова да заглуши мъката си с хамбургер и млечен шейк. Когато влезе в стаята, Серена се спусна с дива радост към нея.
— Я виж ти, колко се радваш да ме видиш — каза тя и безусловната привързаност на кученцето повдигна духа й.
Серена не само размахваше опашка, но и цялото й телце трептеше от вълнение. Лус можеше да се закълне, че малкото куче се усмихваше.
— Човек ще каже, че ме е нямало цяла година, а не един следобед.
Вдигна глава и видя няколко пазарски чанти, оставени на пода, а върху леглата беше подредена еклектична колекция от блузи, панталони, шалове и рокли на закачалки. Всичките бяха в красиви нежни нюанси на розово, синьо и лилаво. Маргарет стоеше пред огледалото, облечена в копринена рокля в бургундско червено, спускаща се меко по тялото й — достатъчно, за да подчертае женските й извивки, без да парадира с тях. Беше наклонила глава, докато изучаваше отражението си, и унесено се въртеше на високите си обувки ту наляво, ту надясно, с усмивка а ла Мона Лиза на лицето си.
— Много си красива — възкликна Лус.
Маргарет се завъртя на пръсти, около себе си, а когато спря, се изкикоти, с ръка на устата като малко момиченце, но лицето й сияеше от удоволствие. Прибра косата си зад ухото и попита срамежливо:
— Наистина ли?
— Абсолютно.
— Различна е от всичко, което някога съм носила. Чувствам се хубава.
— Какво е това? — попита Лус, сочейки към дрехите на леглото. — Да не си обрала някой магазин?
