— Знам, че нямаш много пари. Аз също не съм богата, но имам достатъчно, за да купя два самолетни билета отиване и връщане до Морелия. Проучих нещата днес по интернет и цените не са толкова високи от тук. Всеки ден има по няколко полета.
— Но — започна Лус колебливо — когато стигнем там, пак ще трябва да си наемем кола. Не е, като да има екскурзии до Ангангео.
— Всъщност има. Точно до светилищата на пеперудите. Мисля, че трябва да го направим. Когато стигнем в Морелия, можем да си организираме екскурзия до колониите с екскурзовод. Всичко е измислено, организирано и безопасно.
— Да, но колко ще ни струва?
— И за двете, около две хиляди долара.
— Какво? Но аз нямам толкова много пари!
— Но в тази сума влиза всичко — транспорт, хотели, храна, пътни такси.
— Нямам толкова пари — повтори Лус. Поклати глава отчаяно и усети с пълна сила, провала на цялата си мисия. — Просто нямам.
— Лус — каза Маргарет, с леко раздразнение. Наля още вино в чашата й, чак догоре. После допълни и своята. — И двете сме се посветили на това пътуване. Нямаме избор, или ще го завършим, или ще се провалим. Затова казвам, да похарчим колкото трябва и да го направим. Няма значение коя колко ще даде. Ще компенсирам това, което на теб не ти достига. Ако не беше ти, изобщо нямаше да се реша да тръгна. Така че просто кажи „да“. Какво мислиш?
Лус навлажни устни, обмисляйки предложението. Въртеше пластмасовата чаша нервно в ръката си. Не беше очаквала такова нещо. Маргарет правеше всичко, да звучи толкова лесно. Толкова логично. Защо тогава всеки инстинкт в тялото й крещеше „не“?
Може би, защото за нея това не беше само пътуване до светилищата на пеперудите. Основната й цел беше, да върне останките на баба й у дома. През последните дни беше осъзнала, че иска да се срещне и с останалите членове на голямото си семейство, да почете Есперанса, да седне с роднините си, на гроба й в Деня на мъртвите.
А най-голямата й тайна беше толкова абсурдна, че не смееше да я признае нито на Съли, нито на Маргарет, дори и на самата себе си. Дълбоко, дълбоко в сърцето си тя вярваше, както нейните предци бяха вярвали от векове, че душата на баба й ще се завърне там като пеперуда монарх в Деня на мъртвите. По време на целия този път я крепеше смътната надежда, че ще почувства присъствието на Есперанса, когато пеперудите минат през нейното село. Надежда ли беше това, или вяра в нещо необяснимо?
Лус остави на пода винената си чаша и допря дланите си, една в друга.
— Маргарет, първо, благодаря ти — каза искрено и развълнувано тя. — Предложението ти е много мило и наистина го оценявам. Но за мен това пътуване е много повече от посещението на колониите на пеперудите. Аз отнасям пепелта на абуела у дома. — Вдигна отчаяно ръце във въздуха. — Без леля ми обаче не знам как да го направя. Просто трябва да я намеря.
Изправи се, смазана от безнадеждността на положението, в което се намираше, и захвърли тефтера на баба си на земята.
— Къде е тя? — извика и се разплака от отчаяние.
— Чакай. Какво е това? — попита Маргарет, взирайки се в пода.
Лус се обърна и проследи погледа й. Тефтерът се беше отворил на последната страница.
— Какво?
Маргарет се протегна тромаво от леглото към тефтера и го вдигна от пода. После седна отново, пусна краката си на пода и се вгледа внимателно, в страницата.
— Виж това — каза тя, като посочи някакви цифри, изписани напряко на последната страница. — Точно тук. Какъв е този номер?
— Не знам — Лус сви рамене. — Няма име.
— Но кодът е на Сан Антонио.
Това привлече вниманието на Лус и тя пристъпи напред, за да погледне отново. Усети, как искрата на надеждата пламва отново в гърдите й.
— Е, и? Абуела беше много подредена. Ако беше на леля ми, щеше да го напише до другите, на страницата с името й.
— Ей, аз също съм много подредена и организирана. Но когато бързам, записвам телефонните номера където ми падне. На гърба на пликове, на хвърчащи листчета… Трябва да видиш бюрото ми в края на деня. После, когато ми остане свободно време, преписвам номерата в тефтера си. Понякога са минали дни и дори не си спомням чии са.
— Мислиш ли, че…
— Какво можеш да загубиш?
Лус се загледа в номера, докато събираше кураж да опита отново. Надеждите й бяха разбити вече толкова пъти, а и хората можеха да бъдат много груби, когато решаха, че някой е навлязъл в личното им пространство.
— Лус? Какво чакаш?
Момичето се пресегна през ръба на леглото към телефона. Пое си дълбоко дъх и набра номера с бързи, резки движения. Телефонът звънна веднъж. Умът й заповяда да не се надява излишно. Сигналът се чу още веднъж. Лус погледна към Маргарет. Тя седеше на ръба на леглото си и щом очите им се срещнаха, вдигна окуражително палец нагоре. На третото позвъняване една жена се обади от отсрещната страна.
— Ало? — звучеше запъхтяно, сякаш досега беше тичала.
— Ъъъ, здравейте. Казвам се Лус Авила — започна с рецитацията си Лус, както беше правила петнайсет пъти преди това. Аз…
— Лус. Слава богу.
