Духовна връзка полностью

— Това не означава, че е… о, разбирам. — Тъмнозелените му очи проблеснаха. Този път гневно. — Заради него е, нали? Всичко това е последният ти безумен опит да стигнеш до него. До Дмитрий.

— Не е само заради него — изрекох тихо. — Това би могло да спаси всички стригои.

— А аз си мислех, че всичко е приключило! — избухна Ейдриън. Гласът му бе достатъчно висок и неколцината желаещи да опитат късмета си пред игралните автомати погледнаха към нас. — Ти ми каза, че е приключило. Каза ми, че можеш да продължиш напред с мен.

— И наистина го мислех — отвърнах, изненадана от отчаяната нотка в гласа си. — Това е нещо, което наскоро узнахме. Трябва да опитаме.

— И после какво? Какво ще стане, ако тази глупава фантазия се сбъдне? Ще освободиш Дмитрий с помощта на някакво чудо и ще ме зарежеш просто така? — Той щракна с пръсти.

— Не зная — признах уморено. — В момента не зная какво ще стане. Хубаво ми е с теб. Наистина. Но не мога да не опитам.

— Разбира се, че не можеш. — Той вдигна поглед към тавана. — Мечти, мечти. Лелея ги. Живея с тях. Самозалъгвам се с тях. Истинско чудо е, че все още различавам действителността. — Умората в гласа му ме обезпокои. Разпознах началото на един от налудничавите му пристъпи на депресия, породени от духа. После се извърна с въздишка от мен. — Имам нужда от питие.

Каквато и жал да изпитвах към него, тутакси се превърна в гняв.

— О, добре. Това ще оправи всичко. Радвам се, че дори и светът да се стовари върху главата ти, ти ще има с какво да се утешиш.

Той ме изгледа толкова свирепо, че неволно трепнах. Не го правеше много често, затова, когато се случеше, въздействието бе много силно.

— А ти какво очакваш да направя? — попита Ейдриън.

— Би могъл… би могъл… — О, Господи. — Ами, след като си тук, би могъл да ни помогнеш. А и този тип, с когото ще се срещнем. И той владее духа.

По изражението му не можех да отгатна мислите му, но имах чувството, че е заинтригуван.

— Да, точно това е най-голямото ми желание. Да помогна на приятелката си да си върне старото гадже. — Отново се извърна и го чух как промърмори: — Имам нужда от две питиета.

— Четири и половина! — Извиках след него. — Срещата ни е в четири и половина.

Отговор не последва и Ейдриън изчезна сред тълпата.

Върнах се в стаята мрачна като облак, което нямаше как да убегне на никого. Еди и Лиса бяха достатъчно умни, за да не задават въпроси, но Виктор, разбира се, нямаше намерение да проявява деликатно разбиране.

— Какво? Господин Ивашков няма ли да се присъедини към нас? Компанията му щеше да ми достави голямо удоволствие.

— Млъквай — скастрих го, скръстих ръце и се облегнах на стената близо до Еди. — Не говори, освен ако не те питат нещо.

Следващите два часа сякаш нямаха край. Бях убедена, че Ейдриън ще се върне всеки миг и неохотно ще се съгласи да ни помогне. Можехме да използваме внушението му, ако нещата тръгнат на зле, независимо че неговата сила не можеше да се сравнява с тази на Лиса. Сигурно… сигурно ме обичаше достатъчно, за да ми помогне, нали? Не би ме изоставил? Ти си идиотка, Роуз. Моят глас ме кастреше, не този на Лиса.

Няма причина да ти помага. Само отново и отново го нараняваш. Също както правеше с Мейсън.

Когато стана четири и петнадесет, Еди ме погледна.

— Да отидем ли да си запазим маса?

— Да.

Бях неспокойна и разстроена. Не исках да оставам повече в тази стая, уловена в капана на тъмни чувства, които не искаха да изчезнат. Виктор се надигна от леглото и се протегна, сякаш ставаше от следобедна дрямка. При все това можех да се закълна, че видях нетърпение в глъбините на очите му. По думите на всички той бил доста близък със своя полубрат, въпреки че не бях забелязала никакъв признак Виктор да изпитва обич или лоялност към когото и да било. Но пък кои знае. Може би някъде дълбоко в сърцето му бе скрита искрена привързаност към Робърт.

Оформихме нещо като защитен строи: аз отпред, Еди зад а двамата морои помежду ни. Отворих вратата и се озовах срещу Ейдриън. Ръката му бе вдигната, сякаш се канеше да почука. Повдигна вежди.

— О, здрасти. — Беше лепнал на лицето си безгрижното изражение, запазена марка на Ейдриън, но в гласа му прозвуча напрегната нотка. Знаех, че не се чувства никак щастлив от всичко това. Забелязах стиснатата му челюст и тревогата в очите му. Но пред останалите се преструваше, че всичко е наред, за което му бях благодарна. А най-важното — беше се върнал. Само това имаше значение и затова можех да пренебрегна миризмата на алкохол и кълбата цигарен дим, които се носеха от него. — Чух, че сте спретнали купон. Може ли да се присъединя.

Възнаградих го с немощна и уморена усмивка.

— Идвай.

И така нашата група, сега вече от петима, се насочи надолу по коридора към асансьора.

— Тъкмо се бях развихрил на покер — додаде Ейдриън. Така че надявам се това да си заслужава.

— Не зная дали ще си заслужава — отвърнах умислено. Вратите на асансьора се отвориха. — Но мисля, че ще е запомнящо се.