— И двете! — извиках. — Никога няма да й позволя да се доближи до стригой. Тя вече… — Изпъшках. Не исках да издавам това, което бях открила през връзката, докато бяхме разделени. — Тя се е сдобила със сребърен кол и се опитва да го зареди с магия. Засега, слава Богу, няма много късмет.
— Ако това наистина е възможно — поде Кристиан бавно, — то ще промени нашия свят. Ако тя може да се научи…
— Какво? Не! — Толкова много исках Кристиан да ми повярва, но сега ми се щеше да не беше. Единственото положително в цялата история беше, че никой от приятелите ми не вярваше, че е възможно. На никому дори не би му хрумнало, че Лиса наистина ще се опита да се бие със стригой. — Лиса не е воин. Както и нито един от познатите ни, които владеят духа. Така че, ако не намерим такъв, който да съчетава и двете, аз бих предпочела… — Потръпнах. — Бих предпочела Дмитрий да умре.
Това последното накара Еди да преустанови работата си. Захвърли лопатата си на земята.
— Нима? Никога не бих си го помислил.
Сарказмът му беше направо убийствен.
Извъртях се и се запътих към него със стиснати юмруци.
— Виж, повече не мога да понасям това! Съжалявам. Не зная какво друго да кажа. Зная, че се издъних. Позволих на Дмитрий да се измъкне. Оставих и Виктор да избяга.
— Ти си
Не му обърнах внимание и продължих да крещя на Еди.
— Това беше грешка. С Дмитрий… беше момент на слабост. Провалих цялото си обучение. Зная го. И двамата го знаем. Но знаеш също, че не съм искала някой да пострада. Ако наистина си ми приятел,
Лицето му остана съвършено непроницаемо.
— Вярвам ти. Аз съм ти приятел и зная… зная, че не си искала нещата да се обърнат така.
От облекчение коленете ми се подкосиха. Досега не бях осъзнала колко много се страхувах да не изгубя уважението и приятелството му. Сведох поглед и се стреснах, като видях, че съм вдигнала юмруците си. Отпуснах ги, неспособна да повярвам, че толкова много съм се разстроила.
— Благодаря ти. Много ти благодаря.
— За какво е цялата тази врява?
И двамата се обърнахме и видяхме Ханс да крачи към нас. Изглеждаше раздразнен. В същия миг забелязах, че Кристиан сякаш се изпари във въздуха. Слава Богу.
— Да не би да сте се събрали тук на сладки приказки! — изръмжа Ханс. — Остава ви още един час работа. И ако ще се разсейвате, май е по-добре да ви разделим. — Махна към Еди. — Ела с мен. Трябва да подредиш едни картотеки.
Метнах съчувствен поглед към приятеля си, докато Ханс го отвеждаше. Все пак изпитах облекчение, че не на мен се падна да се ровя из бумагите.
Продължих работата си. В главата ми, както през цялата седмица, се въртяха все един и същи въпроси. Наистина мислех това, което казах на Еди. Толкова отчаяно исках тази мечта Дмитрий да бъде спасен да е истина. Исках го повече от всичко, ала не и с цената на живота на Лиса. Не биваше да се колебая. Трябваше да убия Дмитрий. Тогава Виктор нямаше да избяга. И Лиса нямаше да вземе насериозно думите на Робърт.
Мисълта за Лиса ме пренесе в съзнанието й. Тя беше в стаята си и прибираше последните неща в багажа си, преди да си легне. Утре заминаваше за Лихай. Не беше изненада, че в светлината на последните събития поканата да отида с нея бе оттеглена. Рожденият й ден — нещо, за което напълно бях забравила в цялата бъркотия — беше този уикенд и не ми се струваше никак честно, че няма да бъда с нея. Трябваше да го отпразнуваме заедно. Мислите й бяха объркани и тя бе погълната от тях, когато внезапното почукване на вратата я накара да подскочи.
Чудейки се кой ли би могъл да я посещава в този час, тя отвори вратата и ахна, когато видя Кристиан на прага. На мен също ми се стори нереално. Част от мен все още мислеше, че сме в общежитията на Академията, където според правилата — теоретично — момчетата не биваше да посещават стаите на момичетата и обратно. Но вече не бяхме там. Вече официално бяхме зрели личности. Осъзнах, че след срещата си с мен той навярно се е запътил право към нейната стая.
Изумих се от това колко бързо се покачи напрежението помежду им. Взрив от емоции избухна в гърдите на Лиса — обичайната смесица от гняв и смут.
— Какво правиш тук? — попита тя остро.
Неговите емоции бяха отражение на нейните.
— Искам да поговоря с теб.
— Късно е — рече тя сковано. — Освен това, доколкото си спомням, ти не обичаш да говориш.
— Искам да поговорим за случилото се с Виктор и Робърт.
Това бе достатъчно да стопи гнева й. Тя хвърли тревожен поглед към коридора, сетне му даде знак да влезе вътре.
— Откъде знаеш за това? — изсъска и затвори бързо вратата.
— Току-що видях Роуз.
— Как така си я видял? Дори
Лиса бе разстроена не по-малко от мен от факта, че висшестоящите ни държаха разделени.
