Духовна връзка полностью

— Имаме самолетните билети и разписки от хотела за доказателство, да не споменавам и тези, които видяха принцеса Драгомир да се опитва да обере игралните автомати.

Бях се съсредоточила върху работата си, но можех да се закълна, че Кристиан поклати раздразнено глава.

— Веднага щом чух, че трима са проникнали в затвора и са освободили Виктор Дашков, знаех, че сте били вие. Тримата го направихте, нали? Убеден съм.

Видях, че Еди се сепна и се огледа притеснено. Аз направих същото. Може и да бях зажадняла за социални контакти, но не и с риска някой нежелан свидетел да ни чуе. Бяхме сами, но все пак снижих глас и се опитах да изобразя най-невинната си и честна физиономия.

— Чух, че някакви от човешката раса са били наети от Виктор. — Това беше друг безумен слух, както и следващия: — Всъщност мисля, че се е превърнал в стригой.

— Как ли пък не! — възкликна Кристиан язвително. Познаваше ме прекалено добре, за да ми повярва. — Аз пък чух, че единият от пазачите не си спомня какво го е накарало да нападне приятелите си. Кълне се, че някой го е контролирал. Всеки, който владее подобно внушение, може да накара другите да видят човешки същества, мимове, кенгура…

Без да го поглеждам, ударих силно с лопатата по земята. Прехапах устни, за да спра гневния си отговор.

— Тя го направи, защото мисли, че стригой може да бъде върнат в първоначалното си състояние.

Вдигнах рязко глава и се вторачих невярващо в Еди, смаяна, че беше проговорил.

— Какво правиш?

— Казвам истината — отвърна Еди, без да спира работата си. — Той е наш приятел. Мислиш ли, че ще ни издаде?

Не, бунтовникът Кристиан Озера нямаше да ни издаде. Но това не означаваше, че исках да знае за случилото се. Едно основно житейско правило: колкото повече хора знаят една тайна, толкова по-голяма е вероятността да бъде разкрита.

Не беше никаква изненада, че реакцията на Кристиан не беше по-различна от тази на всеки друг.

— Какво? Това е невъзможно. Всички го знаят.

— Не и според брата на Виктор Дашков — вметна Еди.

— Ще престанеш ли? — възкликнах.

— Ако ти не му кажеш, аз ще го направя.

Въздъхнах. Бледосините очи на Кристиан се взираха в нас разширени и шокирани. Както повечето мои приятели, той не беше чужд на всякакви откачени идеи, но по лудост тази надминаваше всичко.

— Мислех, че Виктор Дашков е единствено дете — рече накрая Кристиан.

Поклатих глава.

— Не. Баща му имал любовна връзка, така че Виктор има незаконен полубрат. Робърт. И той владее духа.

— Само ти… — промърмори Кристиан, — само ти можеш да откриеш нещо такова.

Не обърнах внимание на завръщането му към типичния за него цинизъм.

— Робърт твърди, че е излекувал стригой. Убил е неживата част от нея и я върнал обратно към живота.

— Духът не притежава безкрайна сила, Роуз. Ти може и да си върната от света на мъртвите, но стригоите си отиват завинаги.

— Ние все още не знаем докъде се простират възможностите на духа — изтъкнах. — Поне половината е все още загадка.

— Но знаем за свети Владимир. Ако той е можел да връща стригоите в първоначалния им вид, не мислиш ли, че би го направил? Искам да кажа, какво по-голямо чудо от това? Ако беше истина, със сигурност би се предало на поколенията чрез легендите.

— Може би. А може би не. — Завързах отново косата си, докато за стотен път си припомнях срещата с Робърт. — Може би Влад не е знаел как. Не е толкова лесно.

— Да — съгласи се Еди. — Това е добрата новина.

— Хей! — избухнах аз. — Зная, че си ми бесен, но след като Кристиан е тук, не ми трябва още някой да прави саркастични забележки.

— Не съм съвсем сигурен — сви рамене Кристиан. — В този случай може наистина да са ти нужни двама. А сега ми обясни как би трябвало да се направи това чудо.

Въздъхнах.

— Като към сребърния кол се добави и духът заедно с останалите четири елемента.

Омагьосването на предмети с духа беше нещо ново за Кристиан.

— Никога не ми е хрумвало. Предполагам, че духът ще раздвижи нещата… но не мога да си представя как пронизването на стригой с омагьосан с духа сребърен кол ще го върне обратно.

— Ами… тъкмо в това е работата. Според Робърт аз не мога да го направя. Трябва да бъде някой, който владее духа.

Настъпи тишина. Кристиан отново загуби дар слово.

— Ние не познаваме много такива, които владеят духа — рече накрая. — А камо ли такъв, който би могъл да се бие със стригой и да го намушка.

— Познаваме двама, които владеят духа. — Намръщих се, като си припомних Оксана в Сибир и Ейвъри, която бе затворена… къде? В болница? В някое място като Тарасов? — Не, четирима. Петима, като броим и Робърт. Но, да, никой от тях не би могъл да го направи.

— Това няма значение — намеси се Еди, — защото и без това не може да бъде направено.

— Не го знаем! — Сепнах се от отчаянието, прозвучало в гласа ми. — Робърт вярва. Дори Виктор вярва. — Поколебах се. — Лиса също.

— И тя иска да го направи — зацепи Кристиан. — Защото тя би направила всичко заради теб.

— Тя не може.

— Защото не притежава нужните умения или защото ти няма да й позволиш?