А повярвайте ми, имах предостатъчно причини вината ми да се засили. В кралския двор не забелязваха обикновените работници. Така че, когато бях вътре или навън, околните винаги разговаряха, все едно че ме нямаше. Най-обсъжданата тема беше Виктор. Опасният Виктор Дашков бе на свобода. Как е могло да се случи? Дали той не притежаваше сили, за които никой не подозираше? Мнозина се страхуваха, някои дори бяха убедени, че ще се появи в двора и ще убие всички, докато спят. Теорията за „вътрешната работа“ бе широко разпространена, което означаваше, че никой не ни подозираше. За съжаление това означаваше, че мнозина се тревожеха за предателите, които работеха сред нас. Кой можеше да знае точно с кого имаше връзка Виктор Дашков? Нищо чудно в двора да се спотайват шпиони и бунтовници, планирайки всякакви жестокости. Ала всеобщото заключение бе едно: Виктор Дашков беше на свобода. И само аз — и моите съучастници — знаехме, че това е благодарение на мен.
Това, че ни бяха видели в Лас Вегас, осигуряваше алибито ни за проникването в затвора, но в същото време правеше постъпката ни още по-безразсъдна. Всички бяха ужасени, че сме позволили принцеса Драгомир да избяга, докато най-опасният престъпник в кралството е бил на свобода — мъжът, който я бе нападнал! Слава Богу, повтаряха всички, че кралицата ни е открила, преди да го стори Виктор. Пътуването в Лас Вегас даваше воля на цяла плеяда нови спекулации — една от които включваше лично мен.
— Е, това за Василиса изобщо не ме изненадва — чух да казва някаква жена, докато един ден работех на двора. Тя и неколцина нейни приятели минаваха покрай сградата за захранващите и не ме забелязаха. — Тя и преди е бягала, нали? Всички от рода Драгомир са малко диви. Дай й на нея само купони, независимо дали Виктор Дашков е на свобода или не.
— Грешиш — възрази приятелката й. — Тя не е такава. Всъщност е много разумна. За всичко е виновно онова момиче дампир, което винаги е с нея — Хатауей. Чух, че тя и Ейдриън Ивашков са избягали в Лас Вегас, за да се оженят тайно. Хората на кралицата пристигнали в последния момент, за да им попречат. Татяна била бясна, особено след като тази Хатауей заявила, че нищо няма да я раздели с Ейдриън.
Леле. Това ми дойде като гръм от ясно небе. Искам да кажа, предполагам, че е много по-добре всички да си мислят, че двамата с Ейдриън сме избягали, за да се оженим, отколкото да ме обвинят, че съм помогнала на един престъпник да избяга от затвора, но все пак… Бях изумена, че се носят подобни клюки. Надявах се, че Татяна не е чула за нашето така нареченото „бягство“. Бях сигурна, че това ще съсипе окончателно и малкия напредък, който съществуваше в нашите взаимоотношения.
Първият ми истински социален контакт беше с някого, когото не очаквах. Насипвах пръст по цветни лехи и се потях като ненормална. За мороите наближаваше часът за лягане, което означаваше, че слънцето бе в пълния си летен блясък. Поне имах красив изглед: голямата църква на кралския двор.
Прекарала съм много време в параклиса на Академията, но рядко съм посещавала тази църква, тъй като тя е доста отдалечена от главните сгради в двора. Беше руска православна — доминиращата религия сред мороите — и ми напомняше за много от катедралите, които видях в Русия, макар че тази не беше чак толкова величествена. Беше изградена от красив червен камък, а кулите й бяха увенчани от куполи, покрити със зелени плочки, които на свой ред бяха украсени със златни кръстове.
Две градини маркираха границите на обширната църковна площ и аз работех в една от тях. Близо до нас се намираше една от забележителностите на кралския двор: гигантска статуя на древна кралица на мороите, която беше почти десет пъти по-висока: от мен. На отсрещната страна се издигаше съответна по височина статуя на крал. Не си спомнях имената им, но бях сигурна, че сме ги учили в някой от часовете по история. Те са били прогресивни за времето си владетели и са променили тогавашния свят на мороите.
С периферното си зрение зърнах да приближава някаква фигура и реших, че е Ханс, дошъл да ми възложи поредната отвратителна работа. Вдигнах глава и се изненадах да видя Кристиан.
— Типично за теб — промърморих. — Знаеш, че доста ще си изпатиш, ако някой те види да говориш с мен.
Кристиан сви рамене и седна на ръба на една недовършена каменна стена.
— Съмнявам се. Ти си тази, която ще си изпати, но не мисля, че положението ти може да се влоши повече.
— Вярно е — изръмжах.
Той остана да седи мълчаливо няколко минути, докато ме наблюдаваше да прехвърлям купчините пръст.
— Добре. И така, как и
— Да направя какво?
— Много добре знаеш какво. Твоето малко приключение.
— Качихме се на самолет и отлетяхме до Лас Вегас. Защо? Хмм. Нека да помисля. — Спрях, за да изтрия потта от челото си. — Защото къде другаде бихме могли да намерим хотели със скандална слава и бармани, които няма да ти искат лична карта?
Кристиан изсумтя.
— Роуз, не ме занасяй. Не си отишла в Лас Вегас.
