— Ти. — Ханс посочи с пръст към Еди. — Ти ще се смяташ за голям късметлия, ако се измъкнеш от всичко това без значителни последици. Естествено в досието ти завинаги ще остане черна точка. И напълно провали каквито и шансове да си имал да заемеш достойния пост на пазител на кралски потомък, когато щяха да ти помагат и други пазители. Все пак може да получиш някакво назначение. Вероятно ще работиш сам и ще охраняваш някой дребен благородник.
Високопоставените аристократи имаха повече от един пазител, което правеше защитата му по-лесна. Ханс искаше да каже, че Еди навярно ще получи по-малко престижен пост, което ще означава повече работа и по-голяма опасност за него. Когато се осмелих да му хвърля един бегъл поглед, видях същото твърдо и решително изражение. Изглежда искаше да покаже, че не му пука дори ако трябва сам да защитава цяло семейство. Или дори десет семейства. Всъщност съдейки по това му изражение, можеше да се заключи, че биха могли да го оставят сам в леговище на стригои и той щеше да се справи с тях.
— А
Както винаги, заговорих, без да мисля. Трябваше да взема пример от Еди и да си мълча.
— Разбира се, че ще си намеря. Таша Озера ме иска. Пазителите и без това не достигат, за да ме оставят да се мотая без работа.
В очите на Ханс блесна язвително пламъче.
— Да, не ни достигат пазители, но има и друга работа, която трябва да се върши, не само лична охрана. Някой трябва да поддържа документацията в офисите. Други пък да пазят край предните порти.
Замръзнах. Канцеларска работа. Ханс ме заплашваше с канцеларска работа. Всичките ми ужасни кошмари се ограничаваха до вероятността да пазя някой случаен морой, когото не познавам и вероятно ще намразя. Но при всички тези сценарии пак щях да бъда навън по света. В постоянно движение. Щях да се бия и да защитавам поверените ми.
Но това? Ханс беше прав. Бяха нужни пазители и за административната работа. Наистина, те бяха малко — ние бяхме прекалено ценни — ала все някой трябваше да върши и това. Но вероятността аз да бъда една от тях беше твърде ужасна, дори само да си я представя. Да стоя по цял ден, часове и часове… също като пазачите в затвора Тарасов.
В този миг наистина, ама наистина осъзнах, че съм в реалния свят. Изтръпнах от страх. Когато се дипломирах, получих титлата пазител, но дали наистина разбирах какво означава тя? Или само се преструвах, че разбирам, наслаждавайки се на предимствата и пренебрегвайки задълженията? Вече не бях в училище. Като наказание за постъпката ми нямаше да има забрана да излизам или временно отстраняване от занятия. Това беше реално. Реалният живот.
Лицето ми сигурно е издало чувствата ми. Устните на Ханс се извиха в малка, жестока усмивка.
— Точно така. Разполагаме с различни начини да опитомим и укротим такива като теб, които обичат да създават неприятности. За твой късмет, крайната ти съдба още не е решена. Междувременно наоколо има да се свърши
Тази „работа“ през следващите няколко дни се оказа черен труд. Честно, не беше много по-различно от извънкласните задължения, които ни налагаха като наказание в училище. Бях сигурна, че е била създадена с цел да се даде възможност на провинили се като нас да вършат нещо гадно. Работехме по дванадесет часа на ден, повечето навън. Мъкнехме огромни камъни и разчиствахме, за да се построят красиви вътрешни дворове към градските къщи на кралските персони. Понякога ни караха да чистим и да търкаме мръсни подове. Знаех, че за подобна черна работа се използват работници морои, но вероятно в момента бяха във ваканция.
Все пак беше по-добре от другата работа, която Ханс би ни възложил: да сортираме планини и планини от бумаги. Това ме накара да се изпълня с особено уважение към цифровата технология… както и с тревоги за бъдещето ми. Отново и отново прехвърлях в ума си разговора с Ханс. Заплахата, че това може да бъде животът ми. Че никога няма да бъда пазител — в истинския смисъл на думата — на Лиса или който и да е друг морой. През цялото време на обучението ни винаги сме имали един лайтмотив:
Тези работни дни ме държаха далеч от Лиса, а и служителите на входа на сградите ни се стараеха да не се срещаме. Много гадно. Можех да следя какво става с Лиса през връзката ни, но исках да говоря с нея. Ейдриън също странеше от мен и не се появяваше в сънищата ми, което ме караше да се чудя как се чувства. Така и не „поговорихме“ за Лас Вегас. Двамата с Еди често работехме рамо до рамо, но той не разговаряше с мен, в резултат на което с часове оставах в плен единствено на собствените си мисли и вина.
