Поколебах се. Михаил наистина ни помогна, но той не беше сред кръга ми от доверени приятели. Дори и в момента отново видях в очите му онова напрегнато изражение. Болката от загубата на любимата жена все още го терзаеше. И ми се струваше, че винаги ще е така. Дали нямаше да му навредя повече, ако му кажа това, което бях узнала? Дали евентуалната надежда нямаше да го нарани още повече?
Накрая реших да му кажа. Дори и да сподели с други — а аз не мислех, че ще го стори — те само щяха да му се изсмеят. Нямаше да се случи нищо лошо. Ала щяхме здравата да загазим, ако кажеше на някого за Виктор и Робърт, но всъщност нямаше защо да споменавам пред него за тяхното участие в цялата история. За разлика от Кристиан, явно на Михаил не му бе хрумнало, че проникването в затвора на мороите е осъществено от тримата тийнейджъри, на които той бе помогнал да се измъкнат тайно от кралския двор. Изглежда, Михаил не можеше да мисли за нищо, което не е свързано със спасението на неговата Соня.
— Нужен е морой, който владее духа — обясних аз. — Да омагьоса сребърен кол с духа, а след това той… или тя… трябва да прониже стригоя.
— Духът… — Този елемент все още бе непознат за повечето морои и дампири, но не и за Михаил. — Владеещи духа като Соня. Зная, че духът може да ги направи по-привлекателни… но, кълна се, че тя нямаше нужда от него. Беше родена красива. — Лицето на Михаил доби същото тъжно изражение, както винаги, когато се споменаваше госпожа Карп. Откакто го познавам, никога не съм го виждала истински щастлив, макар че щеше да бъде много хубав, ако се усмихваше по-често. Внезапно сякаш се засрами от романтичното отклонение и отново стана делови. — Кой от тези, които владеят духа, ще извърши пронизването?
— Никой — отвърнах категорично. — Лиса Драгомир и Ейдриън Ивашков са единствените владеещи духа, които познавам. Е, с изключение на Ейвъри Лазар. — Не смятах да замесвам Оксана и Марк във всичко това. — Нито един от тях не притежава нужните умения, за да го направи и ти го знаеш не по-зле от мен. А Ейдриън и без това не проявява интерес.
Михаил тутакси схвана недоизказаното от мен.
— Но Лиса проявява?
— Да — признах. — Но ще са й нужни години, за да се обучи. Ако не и повече. А тя е последната от рода. Животът й не бива да се рискува по този начин.
Той осъзна правотата на думите ми и помръкна. Не ми оставаше нищо друго, освен да споделя болката и разочарованието му. Също като мен и той бе повярвал в тази последна възможност да се събере отново с изгубената си любов. Току-що му бях потвърдила, че е възможно… и в същото време невъзможно. Струва ми се, че и за двама ни щеше да бъде много по-лесно, ако всичко беше само една измислица.
Михаил въздъхна и се изправи.
— Ами, оценявам усилията ти. Съжалявам, че наказанието ти е напразно.
Свих рамене.
— Всичко е наред. Заслужаваше си.
— Надявам се… — Поколеба се. — Надявам се, че скоро ще свърши и няма да навреди на нищо.
— Да навреди на какво? — попитах остро, тъй като не ми убягна особената нотка в гласа му.
— Само ако… ами, пазителите, които не изпълняват заповедите, понякога получават доста дълги наказания.
— О, това ли? — Той намекваше за постоянния ми страх да се окажа прикована към бюрото. Опитах се да се направя на непукистка и да не издавам колко много ме плаши подобна вероятност. — Сигурна съм, че Ханс блъфира. Искам да кажа, че няма вечно да ме кара да върша това само защото съм избягала и…
Млъкнах и ченето ми увисна, когато зърнах проблясъка на разбиране в очите му. Отдавна бях чула, че той се е опитал да открие госпожа Карп, но досега не се бях замисляла за последствията от това. Никой не бе подкрепил усилията му да я открие. Трябвало е да действа сам, нарушавайки правилата, а след като не я открил и се отказал от търсенето, се е принудил да се върне с наведена глава. Сигурно е имал същите неприятности като мен заради бягството и самоволните си действия.
— Заради това ли… — преглътнах, — заради това ли ти… заради това ли работиш тук, в архива?
Михаил не отговори на въпроса ми. Вместо това сведе поглед, усмихна се леко и посочи към купчината папки.
— Буквата „К“ е преди „Л“ — рече той, преди да се обърне и да си тръгне.
— По дяволите — промърморих и погледнах надолу. Той беше прав. Очевидно не се бях справила толкова добре с подреждането по азбучен ред, докато наблюдавах Лиса. При все това, когато останах сама, отново се върнах в съзнанието й. Исках да зная какво прави… и не исках да мисля, че в очите на пазителите постъпката ми можеше да бъде сметната за много по-голямо провинение от това на Михаил. Или че подобно — или по-лошо — наказание можеха да готвят и за мен.
Лиса и Кристиан бяха в хотела, разположен недалеч от кампуса на Лихай. Средата на вампирския ден означаваше вечер за човешкия свят. Обиколката на Лиса из университета нямаше да започне по-рано от сутринта на следващия ден, което означаваше, че тя разполагаше с достатъчно свободно време, за да се приспособи към режима на човешката раса.
