— Ами… може да се каже. Двама приятели ми помогнаха, като го разсеяха. — Надявах се, че няма да поиска повече подробности. Първото ми убийство се случи, когато Мейсън умря и с изключение на събитията, свързани с Дмитрий, това бе споменът, който най-много ме измъчваше.
Но принцеса Конта не пожела да узнае повече подробности. Тя и останалите, които се присъединиха към разпита, най-вече искаха да узнаят за убийствата, които лично бях извършила. Проявиха лек интерес към случаите, когато ми бяха помогнали други дампири, но не искаха да знаят за помощта, оказана ми от морой. Освен това направиха някои критични забележки относно дисциплината ми, което ме озадачи. Споменаха се и останалите ми постиженията в училище — високите ми оценки по бойни изкуства, как съм била една от най-добрите, преди двете с Лиса да избягаме от Академията през втората година от обучението ни, и колко бързо съм наваксала пропуснатото и отново съм станала първенец на класа (е, що се отнасяше до бойните дисциплини). Говориха и за това как съм защитавала Лиса, докато двете сме били сами в реалния свят и накрая завършиха с изключително високите ми резултати от зрелостния изпит.
— Благодаря, пазител Хатауей. Можеш да си вървиш.
Татяна бе достатъчно ясна — искаше да си тръгна. Подчиних се с най-голямо удоволствие, отново се поклоних леко и побързах да се изнижа навън. Хвърлих кратък поглед към Таша и Ейдриън. Вече минавах през вратата, когато отново се разнесе звънкият глас на кралицата:
— С това днешното заседания се закрива. Утре ще се съберем отново.
Не се изненадах, когато Ейдриън ме настигна няколко минути по-късно. Ханс не ми беше заповядал да се върна обратно на работа и аз реших да си позволя малка глътка свобода.
— Добре — започнах, като плъзнах ръката си в тази на Ейдриън. — Я ме осветли с кралската си политическа мъдрост. За какво беше всичко това?
— Нямам понятие. Аз съм последният, който би трябвало да питаш по политически въпроси — отвърна той. — Дори не ходя по подобни места, но Таша ме откри в последната минута и настоя да дойда с нея. Предположих, че някой й е подшушнал, че и ти ще бъдеш там, но тя беше изненадана не по-малко от мен.
Никой от нас не каза нищо, но осъзнах, че го водя към една от сградите, където се помещаваха търговски обекти — магазини, ресторанти, кафенета. Внезапно огладнях.
— Останах с впечатлението, че всичко е част от нещо, за което вече са говорили. Татяна спомена за предишно заседание.
— Било е закрито, каквото ще бъде и утрешното. Никой не знае какво ще обсъждат.
— Тогава защо това беше публично? — Не ми се струваше честно, че кралицата и Кралският съвет решават и избират какво да споделят с останалите. Всичко трябваше да е публично достояние.
Ейдриън се намръщи.
— Вероятно защото скоро ще има гласуване и то ще бъде публично. Ако твоите показания имат някакво значение, тогава членовете на съвета може да са искали да ги чуят и други морои, така че да разберат решението, когато се стигне до него.
— Звучи ми сякаш вече всичко е решено — промърморих аз. — Защо изобщо да се гласува? И какво общо имам аз с правителството?
Той отвори вратата на малко кафене, където сервираха храна за лек обяд — най-различни сандвичи. Ейдриън бе отраснал с изискани ресторанти и отбрана кухня. Мисля, че ги предпочиташе и сега, но знаеше също, че не обичам винаги да съм на показ
При все това нашата двойка си спечели няколко любопитни погледа и шушукания от клиентите на заведението. В училище понякога клюкарстваха по наш адрес, обаче в кралския двор? Тук си бяхме направо главната атракция. Имиджът беше много важен в двора и повечето връзки между морои и дампири се пазеха в тайна. Ние демонстрирахме нашата съвсем открито, а това — особено имайки предвид семейството на Ейдриън — беше скандално и шокиращо. Затова околните невинаги бяха дискретни с реакциите си. Откакто се върнах в двора, чух най-различни неща. Една жена ме нарече безсрамница. Друга обсъждаше на висок глас как Татяна „щяла да се разправи с мен“.
За щастие, по-голямата част от днешната ни публика се задоволяваше само да ни зяпа, така че беше по-лесно да не им обръщам внимание. Но докато се настанявахме на масата, Ейдриън се бе смръщил замислено.
— Може би все пак ще гласуват назначаването ти за пазител на Лиса.
Бях толкова смаяна, че няколко секунди не можах да кажа нищо, а в този миг се появи сервитьорката. Изрекох със запъване поръчката си, след което се втренчих с широко отворени очи в Ейдриън.
— Сериозно? — Все пак по време на заседанието се обсъждаха бойните ми умения. Имаше смисъл. Само че… — Не. Съветът няма да си прави труда да насрочва заседание само заради назначението на един пазител. — Надеждите ми угаснаха.
Ейдриън сви рамене в знак на съгласие.
