Духовна връзка полностью

Висок и слаб морой с побеляла коса пристъпи напред, като заобиколи едната страна на дългата маса и се прокашля. Приглушените разговори тутакси замряха. В залата настъпи тишина.

— Откривам сесията на Кралския съвет на мороите — обяви той. — Председателства Нейно кралско величество Татяна Марина Ивашков. — Поклони се леко в нейна посока и се оттегли дискретно в единия край на помещението, където застана до един от пазителите, подредени покрай стените като някакви украшения.

Винаги когато съм я виждала на приемите, Татяна беше елегантно и изискано облечена, но за официално събитие като това бе избрала наистина кралско облекло. Роклята й с дълъг ръкав бе от тъмносиня коприна, а върху сложно сплетената й коса блестеше корона, обсипана със сини и бели камъни. Ако беше кралица на красотата, оглавяваща карнавално шествие, бих се обзаложила, че скъпоценностите са изкуствени. Но щом бяха на нея, нито за миг не се усъмних, че са истински сапфири и диаманти.

— Благодаря — рече тя. Говореше с кралския си глас, силен и впечатляващ, който отекна ясно в цялата зала. — Ще продължим нашия разговор от вчера.

Чакай… какво? Те са ме обсъждали и вчера? Забелязах, че бях обвила ръце около себе си, сякаш несъзнателно исках да се защитя. Мигом ги отпуснах. Не исках да изглеждам слаба, без значение какво ми готвеха.

— Днес ще чуем свидетелските показания на един наскоро дипломирал се пазител. — Острият поглед на Татяна се спря върху мен. Както и на всички присъстващи. — Роузмари Хатауей, би ли пристъпила напред?

Направих го с вдигната глава и уверено изражение. Не знаех къде точно да застана, затова се спрях в средата на залата с лице право към Татяна. Щом щяха да ме излагат на показ, бих искала поне някой да ме бе предупредил, за да облека чернобелите дрехи на пазител. Все едно. Няма да покажа страх, нищо че бях по джинси и тениска. Направих лек, почтителен поклон, след което срещнах погледа й, без да трепна, готова за това, което предстоеше.

— Ще ни кажеш ли името си, ако обичаш — започна Татяна.

Тя самата вече го бе сторила, но се подчиних и изрекох високо:

— Роузмари Хатауей.

— На колко си години?

— Осемнадесет.

— И кога ги навърши?

— Преди няколко месеца.

Тя изчака няколко минути, сякаш бях съобщила особено важна информация.

— Госпожице Хатауей, доколкото ни е известно, приблизително по това време своеволно си напуснала академията „Свети Владимир“. Така ли е?

За това ли било всичко? Не за пътуването до Лас Вегас с Лиса?

— Да — отвърнах лаконично, без да се впускам в обяснения. О, Боже. Надявах се да не заговори за Дмитрий. Тя не би трябвало да знае за връзката ми с него, но никога не можеш да си сигурен каква информация се разпространява в двора.

— И замина за Русия на лов за стригои?

— Да.

— В знак на лично отмъщение, последвало нападението над „Свети Владимир“?

— Ъ… да.

Никой не каза нищо, но отговорът ми определено причини раздвижване в залата. Присъстващите се размърдаха притеснено и се спогледаха със съседите си. Стригоите винаги са събуждали страх, а някой, който съзнателно търси стълкновение с тях, все още се смяташе за нещо необичайно сред нашето общество. Странно, Татяна изглеждаше доволна от потвърждението ми. Дали щеше да бъде използвано като допълнително доказателство за обвиненията срещу мен?

— Тогава значи можем да предположим, че си една от тези, които смятат, че стригоите трябва да бъдат нападани, така ли е?

— Да.

— Мнозина сред нас имат различно мнение как трябва да се реагира на ужасното нападение над „Свети Владимир“ — продължи кралицата. — Ти не си единственият дампир, който е искал да отвърне на ударите на стригоите, макар че определено си най-младата.

Не знаех, че и други са тръгнали на самостоятелни походи срещу стригоите — е, с изключение на няколкото безразсъдни дампири в Русия. Щом бе решила да вярва в тази история за моето пътуване, за мен беше без значение.

— Разполагаме с докладите на пазители и алхимици в Русия, че мисията ти е била успешна. — За пръв път чувах да се споменават публично алхимиците, но разбира се, те не бяха тайна за членовете на Кралския съвет. — Можеш ли да ми кажеш колко стригои си убила?

— Аз… — Втренчих се изненадано в нея. — Не съм сигурна, Ваше Величество. Поне… — Напрегнах се да си спомня. — Седем. — Може да бяха и повече. Очевидно и тя смяташе така.

— Това е доста скромна цифра в сравнение с това, което ни докладваха източниците ни — отбеляза с величествено снизхождение кралицата. — Както и да е, пак е доста впечатляваща бройка. Сама ли извърши тези убийства?

— Понякога да. Понякога ми помагаха. Имаше… имаше някои други дампири, с които работих заедно за известно време. — Технически ми беше помогнал и стригой, но нямах намерение да го споменавам.

— И те са били приблизително на твоята възраст?

— Да.

Татяна не каза нищо повече. Сякаш по даден знак жената до нея заговори. Според мен беше принцеса Конта.

— Кога уби първия си стригой?

Намръщих се.

— Миналия декември.

— И си била на седемнадесет?

— Да.

— Сама ли го уби?