Някои от стригоите наистина се изненадаха. Бяха ни видели да приближаваме, но всичко стана толкова бързо, че те имаха съвсем малко време да реагират. Разбира се, ако сте толкова бързи и смъртоносни като стригоите, и малкото време е достатъчно. Една група се спусна към нас и „външният екип“ на Ханс пое удара. Тези пазители образуваха стена между моята група и другата, която трябваше да нахлуе вътре. Мороите, които владееха огъня, бяха включени във външната група, за да не се подпали сградата, ако влязат вътре.
Моят екип трябваше да заобиколи зоната на преките бойни действия, но неизбежно се натъкна на неколцина стригои, които не бяха попаднали под ударите на първия екип за разсейване на вниманието. С вече отработена решителност пренебрегнах гаденето, което се надигна в мен при близостта на стригоите. Ханс категорично ми бе заповядал да не спирам, освен ако някой стригой не се озове директно на пътя ми. Той и още един пазител бяха плътно от двете ми страни, за ме прикриват, ако се появи заплаха за мен. Ханс не искаше нищо да ме забави по пътя ми към Лиса и Кристиан.
Проправихме си с бой пътя навътре в сградата на склада, като скоро се озовахме в мрачен коридор, блокиран от стригои. Оказах се права в предположението, че Дмитрий ще разположи няколко поста. Двете противникови сили се заклещиха в малкото пространство и след миг настана хаос. Лиса беше толкова близо. Все едно ме зовеше и аз изгарях от нетърпение да стигна по-бързо до нея, докато чаках коридорът да се изчисти. Моят екип беше отзад, докато другата група се биеше. Видях стригои и пазители да падат, но нямаше да позволя това да ме разсее.
— Там — рече Ханс и ме дръпна за ръката. Пред нас се бе оформила малка пролука. Все още имаше много стригои, но те бяха твърде заети, така че моята група се промъкна през нея. Продължихме надолу по коридора, който завършваше с по-голямо отворено пространство — средата на склада. Няколко парчета боклук и отломки беше всичко, което бе останало от някогашната стока, складирана тук.
От помещението извеждаха няколко врати, но аз нямах нужда от връзката, за да разбера къде е Лиса. Трима стригои пазеха пред едната. Така. Четвърти пост. Дмитрий пак беше с една крачка пред мен. Нямаше значение. Моята група се състоеше от десет души. Стригоите се озъбиха и се приготвиха за атака, когато се спуснахме срещу тях. Като по безмълвна заповед половината от групата влезе в бой с тях. Останалите връхлетяхме върху вратата.
Въпреки че изцяло бях фокусирана върху една-едничка цел — да стигна до Лиса и Кристиан, в едно кътче на мозъка ми блещукаше неугасваща мисъл. Дмитрий. Не видях Дмитрий сред нито една от групите стригои, с които се бяхме срещнали. Тъй като цялото ми внимание бе насочено към атаката ни, не бях проникнала в съзнанието на Лиса, за да проверя ситуацията, но бях напълно сигурна, че той все още е вътре в стаята. Щеше да остане с нея, защото знаеше, че ще дойда. Щеше да ме чака да се изправя срещу него.
След като бях достигнала целта ни, повече не се нуждаех от допълнителна защита. Ханс извади кола си и се хвърли срещу първия стригой, на който се натъкнахме. Останалите от групата ми последваха примера му. Изсипахме се в стаята и ако си мислех, че преди малко цареше хаос, то той беше нищо в сравнение с това, което последва сега. Всички ние — пазители и стригои — едва се побирахме в помещението, което означаваше, че се биехме много, много близко един до друг, в почти ръкопашен бой. Жената стригой — тази, която Дмитрий бе зашлевил по-рано — ме нападна. Отвърнах машинално, като едва обърнах внимание, че колът ми прониза сърцето й. В тази стая, пълна с крясъци, сблъсъци и смърт, имаше само трима души на този свят, които имаха значение за мен: Лиса, Кристиан и Дмитрий.
Най-после го открих. Дмитрий беше с двамата ми приятели, притиснати до стената в дъното. Никой не се биеше с него. Той стоеше със скръстени ръце — крал, наблюдаващ кралството си, докато войниците му се сражават с врага. Погледът му падна върху мен, изражението му беше едновременно развеселено и очакващо. Тук щеше да свърши всичко. И двамата го знаехме. Проправих си път през тълпата, като отбягвах стригоите. Колегите ми се биеха до мен, ликвидирайки всеки, който се изправеше на пътя ми. Оставих ги да се бият и се придвижих към крайната си цел. Всичко това, което се случваше, бе довело до този миг: последния сблъсък между мен и Дмитрий.
— Красива си в битка — отбеляза Дмитрий. Студеният му глас достигна съвсем ясно до мен, въпреки глъчта на битката. — Като ангел на отмъщението, дошъл от небесата да въздаде справедливост.
— Много забавно — отвърнах и нагласих кола в ръката си. — Точно заради
— Ангелите падат, Роуз.
