Почти го бях достигнала. През връзката от Лиса ме прониза краткотрайна болка. Изгаряне. Никой не я бе наранил, но когато с ъгъла на окото си видях ръцете й да помръдват, разбрах какво е станало. Кристиан бе направил това, за което го бе помолила: бе изгорил въжетата й. Видях как тя се раздвижи, за да освободи и него, а след това вниманието ми се фокусира отново върху Дмитрий. Ако Лиса и Кристиан бяха свободни, толкова по-добре. Двамата щяха да избягат по-лесно, след като убием останалите стригои.
— Създаде си доста главоболия, за да ме доведеш тук — казах на Дмитрий. — Мнозина ще умрат, от твоя и от моя страна.
Той сви нехайно рамене. Вече бях почти до него. Пред мен един пазител се биеше с плешив стригой. Липсата на коса го правеше още по-отблъскващ на фона на тебеширено бялата кожа на лицето му. Заобиколих ги.
— Няма значение — рече Дмитрий. Той се напрегна, когато приближих. — Никой от тях няма значение. Ако умрат, значи очевидно не струват нищо.
— Плячка и хищник — промърморих, припомняйки си какво ми бе казал, докато ме държеше в плен.
Стигнах до него. Сега вече никой не стоеше помежду ни. Това беше различното от предишните ни схватки, когато разполагахме с достатъчно място, за да се преценим взаимно и да планираме нападението си. Все още бяхме наблъскани в малката стая и докато се държахме на разстояние от останалите, скъсявахме това помежду си. Това беше неизгодно за мен. Стригоите превъзхождат физически пазителите; допълнителното място ни помагаше да компенсираме техните предимства с повече маневреност.
Макар че все още нямах нужда да маневрирам. Дмитрий чакаше аз да направя първото движение. Беше заел добра позиция, така че да нямам пряк достъп до сърцето му. Можех да го раня някъде другаде с кола, но той навярно щеше да отвърне на удара ми с още по-голяма сила, имайки предвид близостта ни. Затова реших също да изчакам.
— Цялата тази смърт е заради теб и ти го знаеш — заговори той. — Ако ми беше позволила да те пробудя… да бъдем заедно… нищо от това нямаше да се случи. Ние все още щяхме да сме в Русия, потънали в блаженството на прегръдките си, а всички твои приятели щяха да са в безопасност. Никой от тях нямаше да умре. Всичко е по твоя вина.
— А какво ще кажеш за хората, които щях да убивам в Русия? — настоях. Той премести малко тежестта си. Дали това бе началото? — Те нямаше да са в безопасност, ако аз…
Силен трясък отляво ме сепна. Кристиан, вече свободен, току-що бе стоварил стола си върху стригоя, който се биеше с един от пазителите. Стригоят отхвърли Кристиан като муха. Приятелят ми политна назад, удари се в стената и падна на пода със смаяно изражение. Въпреки че не биваше, му хвърлих един поглед и видях Лиса да тича към него. И, Бог да ми е на помощ, държеше кол в ръката си. Нямах представа как се бе сдобила с него. Може би го беше взела от някой паднал пазител. А може би никой от стригоите не се бе сетил да я претърси. В крайна сметка, защо, за Бога, една жена морой би носила сребърен кол?
— Спрете! Стойте настрани! — изкрещях им аз и отново се извърнах към Дмитрий. Краткотрайното разсейване можеше да ми струва много. Осъзнала, че Дмитрий се готви да нападне, се извъртях, без дори да видя какво прави. Оказа се, че се е протегнал към врата ми и неточното ми отбягване всъщност ме предпази от по-сериозно нараняване. Все пак ръката му сграбчи рамото ми и той ме запрати назад почти до мястото, където беше паднал Кристиан. Обаче за разлика от приятеля си, аз имах зад гърба си години на бойни тренировки, които ме бяха научили да реагирам бързо на подобни удари. Бях си изработила умения да запазвам равновесие. Олюлях се малко, сетне стъпих здраво на крака.
Можех само да се моля Лиса и Кристиан да ме послушат и да не направят нещо глупаво. Цялото ми внимание трябваше да бъде насочено към Дмитрий, иначе щях да бъда убита. А ако аз умра, без съмнение и Лиса и Кристиан ще умрат. Докато си проправяхме с бой път навътре в сградата, останах с впечатлението, че ние превъзхождаме по численост стригоите, макар че понякога това нямаше голямо значение. Оставаше ми само да се надявам, че колегите ми ще довършат врага, като ме оставят да свърша това, което трябва.
Дмитрий се изсмя на проявеното ми бойно умение.
— Щях да съм впечатлен, ако не беше нещо, което би могло да направи десетгодишно дете. Колкото до приятелите ти… те също се бият като десетгодишни. А що се отнася до мороите? Те всъщност са доста добри.
— Да, но ще видим дали ще ти е толкова забавно, когато те убия — озъбих се аз. Направих лъжливо движение, за да пробвам концентрацията му. Той отстъпи безгрижно настрани с елегантността на танцьор.
— Не можеш, Роуз. Не си ли го разбрала досега? Не го ли
