Ала все още не беше достатъчно.
Тогава аз се окопитих. Трябваше да спра това. Ако продължаваше да се опитва да го прониже, Лиса щеше да изгори жива. Тя не притежаваше нужните умения. Или аз трябваше да го промуша, или просто да оставя огънят да го довърши. Пристъпих напред. Лиса ме зърна с периферното си зрение и изпрати към мен вълна на внушение.
Заповедта ме удари толкова силно, невидима стена, която ме закова на място. Стоях там замаяна едновременно от внушението и изумлението, че го е използвала върху мен. Но ми бяха нужни само няколко секунди, за да се отърся от него. Вниманието й бе насочено другаде и затова не успя да вложи пълната си сила в заповедта, а аз на свой ред бях доста устойчива на внушение.
Но това малко забавяне ми попречи да я достигна. Лиса се вкопчи в последния си шанс. Знаеше, че друг няма да има.
Още веднъж, борейки се с изгарящата болка, влагайки в това последно движение всичко, което й бе останало, тя натисна кола към сърцето на Дмитрий. Ударът й бе непохватен, беше нужно още малко извъртане и натискане за разлика от чистия удар, който един обучен пазител би нанесъл. Но несръчно забит или не, колът най-сетне достигна целта си. Прониза сърцето му. И в този миг магията нахлу през нашата връзка, познатата магия, която бях изпитвала толкова пъти, докато тя лекуваше.
Само че… тази бе сто пъти по-силна от всичко, което бях усещала досега. Замръзнах, сякаш бях под въздействие на внушението. Имах чувството, че нервите ми експлодират все едно ме е поразил гръм.
Около Лиса внезапно избухна бяла светлина, светлина, която затъмни яркостта на пламъците. Сякаш някой бе изпуснал слънцето в средата на стаята. Изкрещях и ръката ми се стрелна инстинктивно да закрие очите ми, докато се люшнах назад. От звуците наоколо разбрах, че и останалите реагират по същия начин.
За миг сякаш вече не съществуваше никаква връзка. Не усещах нищо от Лиса — нито болка, нито магия. Връзката беше също толкова безцветна и празна като бялата светлина, изпълваща стаята. Силата, която Лиса бе използвала, заля, затрупа нашата връзка, все едно я бе сковала.
Тогава светлината изчезна. Не избледня. Просто… изчезна за миг. Сякаш някой бе щракнал ключ за осветление. В стаята настъпи тишина, с изключение на откъслечните тихи възгласи на тревога и объркване. Светлината трябва да е била унищожителна за чувствителните очи на стригоите. Дори за мен беше непоносима. Пред очите ми танцуваше цяло съзвездие. Не можех да фокусирам погледа си върху нищо, докато остатъчният образ от онзи ослепителен блясък прогаряше зрението ми.
Накрая, след като примигвах известно време, смътно успях да различа нещо. Огънят бе изчезнал, оставяйки зад себе си черни петна по стените и тавана, както и лека миризма на дим във въздуха. Според мен би трябвало да има много по-големи щети. Обаче нямах време за това чудо, защото друго чудо се случваше пред очите ми.
Не просто чудо. Вълшебна приказка.
Лиса и Дмитрий бяха на пода. Дрехите им бяха почти изгорели. Червени и розови петна обезобразяваха красивата й кожа там, където огънят я бе изгорил най-силно. Ръцете й, китките й бяха в ужасно състояние. Виждах кървавите следи там, където пламъците бяха прогорили кожата й. Изгаряния от трета степен, ако правилно си спомнях от уроците по физиология. При все това тя сякаш не усещаше болка, нито изгарянията пречеха на ръцете й да се движат.
Тя милваше косата на Дмитрий.
Докато тя бе приседнала, той бе проснат някак си сгърчен. Главата му почиваше върху скута й, а тя прокарваше пръсти през косата му с нежни, повтарящи се движения — като тези, с които успокояваме дете или животно. Лицето й, макар белязано от пламъците, сияеше, изпълнено с безкрайно състрадание. Дмитрий ме бе нарекъл ангел на отмъщението, но докато се взираше в него и го утешаваше, тя бе като истински ангел на милосърдието.
Съдейки по състоянието на дрехите му, очаквах той да представлява ужасяваща, почерняла купчина кости. Ала когато Дмитрий вдигна глава, давайки ми възможност за пръв път да зърна лицето му, видях, че е напълно незасегнато. По кожата му нямаше и следа от изгаряния — беше топла и загоряла, както през онзи ден, когато го срещнах за пръв път. Зърнах само за кратко очите му, преди да зарови лице в коляното на Лиса. Видях безкрайните кафяви дълбини, в които се бях влюбила толкова отдавна. Нямаше червени пръстени.
Дмитрий… вече не беше стригой.
И плачеше.
Цялата стая сякаш бе затаила дъх.
Но дори и пред това чудо на чудесата беше трудно да се разсеят пазителите и стригоите. Схватките, секнали за малко, се възобновиха с още по-голяма ярост. Пазителите имаха надмощие, а онези, които не се биеха с последните останали стригои, внезапно скочиха към Лиса, опитвайки се да я издърпат от Дмитрий. За всеобща изненада тя го стискаше с все сила и дори направи няколко немощни опита да се противопостави на тези, които я бяха наобиколили. Въпреки слабостта си тя защитаваше Дмитрий с отдадеността и страстта на майка, закриляща детето си.
