Дмитрий също се бе вкопчил отчаяно в нея, но пазителите ги превъзхождаха по сила и накрая ги разделиха. Прозвучаха объркани викове, докато пазителите се опитваха да решат дали да убият Дмитрий. Нямаше да е трудно. Сега той беше беззащитен. Едва можеше да стои, когато най-после го изправиха на крака.
Това ме изтръгна от вцепенението ми. Дотогава аз просто се взирах, застинала в пълно изумление. Сега се отърсих от замайването и скочих напред, макар че не бях сигурна заради кого: Лиса или Дмитрий.
— Не! Недейте! — изкрещях, като видях, че някои от пазителите пристъпиха напред с насочени колове. — Той не е това, което мислите! Той не е стригой! Погледнете го!
Лиса и Кристиан крещяха същото. Някой ме сграбчи и ме дръпна назад, докато ми казваше да оставя на другите да се оправят. Без дори да мисля, аз се извъртях и цапардосах яко в лицето този, който ме държеше, за да установя твърде късно, че е Ханс. Той политна леко назад, по-скоро изненадан, отколкото раздразнен. Обаче нападението върху него беше достатъчно, за да привлече вниманието на останалите и много скоро трябваше да се бия с моята група от пазители. Но усилията ми не доведоха доникъде, отчасти защото те бяха твърде много, но най-вече, защото не можех да се бия с тях така яростно, както със стригоите.
Докато пазителите ме усмиряваха, забелязах, че бяха отвели Лиса и Кристиан. Настоях да узная къде са те, крещейки, че трябва да ги видя. Но никой не ме слушаше. Извлякоха ме навън от сградата на склада. По пътя минахме покрай потискащо голямо количество трупове. Повечето бяха стригои, но разпознах неколцина пазители от дворцовата охрана. Потръпнах, въпреки че не ги познавах добре. Битката бе свършила и ние бяхме победили, но на огромна цена. Оцелелите пазители сега трябваше да разчистят. Нямаше да се изненадам, ако се появят и алхимиците, но в този момент това бе последната ми грижа.
— Къде е Лиса? — продължих да настоявам, докато ме набутваха в един от джиповете. Двама пазители се плъзнаха на седалката до мен — по един от двете ми страни. Не познавах никой от тях. — Къде е Дмитрий?
— Принцесата е отведена и е в безопасност — отвърна ми отсечено единият от пазителите. Двамата с колегата му се взираха напред и аз осъзнах, че няма да отговорят на въпроса ми за Дмитрий. Сякаш за тях той не съществуваше.
— Къде е Дмитрий? — повторих, този път по-високо с надеждата, че така ще получа отговор. — С Лиса ли е?
Последното ги накара да реагират.
— Разбира се, че не — каза пазителят, който ми отговори преди малко.
— Той… той жив ли е? — Беше един от най-трудните въпроси, които някога съм задавала, но трябваше да зная. Мразех да го призная, но ако бях на мястото на Ханс, нямаше да търся чудеса. Щях да унищожа всичко, което възприемах като заплаха.
— Да — отвърна най-после шофьорът. — Той… то… е живо.
И това беше всичко, което научих от тях, без значение колко спорих и настоявах да ме пуснат от колата — и, повярвайте ми, дълго време не мирясах. Наистина, способността им да ме игнорират напълно бе доста впечатляваща. Обаче, ако трябва да съм честна, не бях съвсем сигурна дали те разбираха какво се бе случило. Всичко стана толкова бързо. Тези двама пазители знаеха единствено, че им е наредено да ме изведат от сградата.
Надявах се, че някой, когото познавах, ще пътува с нашия джип. Напразно. Появиха се още непознати пазители. Нито Кристиан, нито Таша. Нямаше го дори Ханс — разбира се, напълно разбираемо. Вероятно се боеше, че може пак да го ударя.
Когато всички се качиха и потеглихме, накрая се отказах да тормозя околните с въпросите си и се отпуснах на седалката. Останалите коли потеглиха заедно с нас, но нямах представа дали приятелите ми бяха в някоя от тях.
Връзката между Лиса и мен все още беше скована. След онзи първоначален шок, когато не усещах нищо, много бавно започнах да долавям слаби сигнали от нея — знак, че все още сме свързани и тя е жива. Това беше всичко. Цялата онази сила, избухнала в Лиса, все едно беше прогорила временно връзката ни. Магията помежду ни беше съвсем крехка. Всеки път, когато се опитвах да използвам връзката, за да проверя как е тя, все едно се взирах в нещо твърде ярко, което ме заслепяваше. Оставаше ми единствено да се надявам, че скоро ще се възстанови, защото се нуждаех от нейното прозрение за случилото се.
Не, по дяволите прозрението. Трябваше да зная какво точно се е случило. Все още бях донякъде в шок и дългото пътуване до двора ми позволи да осмисля малкото факти, с които разполагах. Исках незабавно да стигна до Дмитрий, но трябваше да започна от началото, ако наистина исках да анализирам случилото се.
Първо: Лиса бе омагьосала сребърния кол и бе скрила тази информация от мен. Кога? Преди пътуването до колежа? В Лихай? Докато е била в плен? Нямаше значение.
