Второ: въпреки провала с възглавниците тя бе успяла да прониже сърцето на Дмитрий. Беше голяма борба, но Кристиан бе помогнал. Потръпнах, като си припомних страданията на Лиса от изгарянията, които бе получила по време на това изпитание. Усетих болката й, преди връзката да изчезне, освен това видях белезите по нея. Ейдриън не беше най-добрият лечител на света, но се надявах, че магията му ще е достатъчна, за да излекува раните й.
Третият и последен факт тук… ами… наистина ли беше факт? Лиса бе пронизала Дмитрий и бе използвала същата магия, с която лекуваше… и тогава? Това беше големият въпрос. Какво се бе случило, като изключим това, което през нашата връзка приличаше на ядрена експлозия? Наистина ли бях видяла това, което си мислех?
Дмитрий се бе… променил.
Той вече не беше стригой. Усещах го със сърцето си, макар че го бях зърнала само за миг. Чертите на стригоя бяха изчезнали. Лиса бе направила всичко, което Робърт се бе заклел, че е нужно да се направи, за да се промени стригой, и сигурно след цялата тази магия… ами, лесно беше да се повярва, че всичко е възможно. В съзнанието ми изплува образът на Дмитрий, вкопчил се в Лиса, с обляно от сълзи лице. Никога не го бях виждала толкова уязвим. Някак си не вярвах, че стригоите плачат.
Нещо в сърцето ми се сви болезнено и аз бързо примигнах, за да спра напиращите сълзи. Огледах се и се върнах в настоящето. Отвън небето изсветляваше. Слънцето скоро щеше да изгрее. Лицата на пазителите до мен бяха изпити и уморени, но очите им, както винаги, оставаха бдителни и нащрек. Бях изгубила представа за времето, но според вътрешния ми часовник вече пътувахме от доста време. Скоро щяхме да пристигнем в кралския двор.
Докоснах неуверено връзката и открих, че се е върнала, ала все още беше много крехка. Приличаше на лампа, която светваше и угасваше, още се възстановяваше. Но това бе достатъчно, за да ме успокои и аз въздъхнах облекчено. Когато преди години връзката се появи за пръв път, беше толкова странно… нереално. Сега я приемах като част от живота си. Отсъствието й днес ми се струваше нереално.
Когато погледнах през очите на Лиса в джипа, в който тя пътуваше, тутакси се изпълних с надеждата да видя Дмитрий с нея. Едно кратко зърване в онзи склад не ми беше достатъчно. Имах нужда да го видя отново, да се уверя, че чудото наистина се е случило. Исках да се опия от сладостта на онези черти, да се взра в лика на някогашния Дмитрий. Дмитрий, когото обичах.
Но той не беше с Лиса. Обаче Кристиан беше там и я погледна, когато тя се размърда. Лиса беше заспала и все още се чувстваше замаяна. Това, заедно с последващия ефект от онази изгаряща сила отпреди малко, замъгляваше връзката ни. Нещата за мен ту губеха фокус, ту се проясняваха донякъде, но като цяло можех да проследя какво става.
— Как се чувстваш? — попита Кристиан. Гласът и очите му, които се взираха в нея, бяха пълни с толкова нежност и любов, че изглеждаше невъзможно да не ги забележи. Но в момента Лиса не беше съвсем на себе си.
— Уморена. Изцедена. Сякаш… не зная. Сякаш съм била подмятана от ураган. Или прегазена от кола. Представи си нещо ужасно и ще разбереш как се чувствам.
Той й се усмихна леко и докосна нежно страната й. Като се отворих повече за сетивата й, усетих болката от изгарянията, както и пръстите му, които галеха кожата близо до една от раните, макар че той внимаваше да не я докосва.
— Ужасно ли е? — попита го Лиса. — Цялата ми кожа ли се е разтопила? Приличам ли на извънземно?
— Не — засмя се Кристиан. — Раните не са чак толкова страшни. Ти си красива, както винаги. Ще е нужно много повече, за да се промени това.
Пулсиращата болка я караше да мисли, че щетите са много по-големи, отколкото той признаваше, но комплиментът и начинът, по който го каза, й подействаха като балсам. За миг цялото й същество се фокусира върху лицето му и начина, по който лъчите на изгряващото слънце го осветяваха.
После реалността се стовари отгоре й.
— Дмитрий! Трябва да видя Дмитрий!
В колата имаше пазители и Лиса се оглеждаше трескаво, докато говореше. Както и при мен, изглежда, никой не желаеше да говори за него, нито за случилото се.
— Защо не мога да го видя? Защо го отведохте? — Въпросите не бяха насочени към никого конкретно и най-накрая Кристиан отговори.
— Защото смятат, че е опасен.
— Не е. Той просто… Той има нужда от мен. Изпитва огромна болка отвътре.
Очите на Кристиан внезапно се разшириха и лицето му се сгърчи от паника.
— Той не е… Няма връзка между двама ви, нали?
По изражението му се досетих, че Кристиан си мислеше за Ейвъри и как телепатичните връзки с повече от една личност накрая я бяха подлудили. Кристиан не беше присъствал на обяснението на Робърт за отиването на душите в света на мъртвите и как възстановеният стригой не може да бъде свързан с този, който го е върнал в първоначалното му състояние.
Лиса поклати бавно глава.
