Втренчих се стъписано в него, челюстта ми едва не увисна до земята. Дмитрий можеше да има посетители. Те са му позволили да има посетители. Новината мигновено разсея мрачното ми настроение. Обърнах се.
— Благодаря, Михаил.
— Почакай, Роуз…
Но аз не спрях. Затичах се с все сили към сградата на пазителите, нехаеща за любопитните погледи. Бях твърде развълнувана и въодушевена от тази нова информация. Можех да видя Дмитрий. Най-после можех да бъда с него, с някогашния Дмитрий.
— Не можеш да го видиш.
Заковах се на място, когато пазителят на рецепцията ме спря.
— К-какво? Трябва да видя Дмитрий.
— Не се разрешават посетители.
— Но Лиса… ъ, Василиса Драгомир го е видяла.
— Той поиска да я види.
Втренчих се невярващо в него.
— Той трябва да е поискал да види и мен.
Пазителят сви рамене.
— Ако го е направил, никой не ме е уведомил.
Гневът, който сдържах през цялата изминала нощ, най-сетне избухна.
— Тогава намери някой, който знае! Дмитрий иска да ме види. Трябва да ме пуснеш. Кой е шефът ти?
— Няма да ходя никъде, докато не ми свърши смяната — озъби ми се пазителят. — Ако получиш разрешение да го посетиш, някой ще те уведоми. А дотогава никой без специално разрешение не може да влиза там.
След като се бях справила с охраната на затвора в Тарасов, се чувствах достатъчно уверена, че и този тип няма да ми се опре. Обаче бях не по-малко уверена, че след като вляза в затвора, ще се натъкна на още пазители. За секунда ми се стори възможно да се справя и с тях. Ставаше дума за Дмитрий. Бих направила всичко за него. Лекото размърдване във връзката промени намеренията ми. Лиса се бе събудила.
— Добре — казах. Вирнах брадичка и го измерих високомерно. — Благодаря за помощта. — Не ми трябваше този неудачник. Ще отида при Лиса.
Тя бе отседнала в противоположния край на кралския двор и аз взех разстоянието на бегом. Когато най-сетне стигнах до стаята й, тя отвори вратата почти едновременно с моето почукване. Останах с впечатлението, че се канеше да излиза. Огледах лицето и ръцете й и изпитах облекчение, че почти всички рани от изгарянията бяха изчезнали. Само тук-там по пръстите й се забелязваха малки червени петна, но това беше всичко. Ейдриън бе успял. Нито един лекар не би могъл да постигне подобен резултат. С бледосиньото си горнище и вързана на опашка руса коса тя не приличаше на някой, преминал през такова огромно изпитание само преди по-малко от двадесет и четири часа.
— Добре ли си? — попита тя. Каквото и да се случеше, Лиса винаги се тревожеше за мен.
— Да, добре съм. — Поне физически бях. — А ти?
Тя кимна.
— И аз съм добре.
— Наистина изглеждаш добре — признах. — Миналата нощ… искам да кажа, бях много уплашена. С огъня… — Не можах да довърша.
— Да — промълви тя и извърна поглед. Изглеждаше нервна и притеснена. — Ейдриън е страхотен лечител.
— Там ли отиваш? — През връзката почувствах безпокойство и възбуда. Имаше смисъл, ако бързаше за медицинския център, за да помогне при лечението. Освен ако… проникнах по-дълбоко и получих смайващ отговор. — Отиваш да видиш Дмитрий!
— Роуз…
— Не — прекъснах я нетърпеливо. — Това е идеално. Идвам с теб. Аз току-що бях там, но не ме пуснаха.
— Роуз… — сега вече Лиса изглеждаше наистина много притеснена.
— Пробутаха ми някакви дивотии, че искал да види теб, а мен не и затова не можели да ме пуснат. Но след като ти отиваш, ще пуснат и мен.
— Роуз — рече тя твърдо и най-сетне спря бъбренето ми. — Ти не можеш да отидеш.
— Аз… какво? — Повторих думите й, в случай че не съм чула добре. — Разбира се, че мога. Трябва да го видя. Знаеш, че трябва. И той има нужда да ме види.
Тя поклати бавно глава. Все още беше нервна, но сега на лицето й се изписа съчувствие.
— Онзи пазител е бил прав. Дмитрий
Цялото ми нетърпение, целият огън в мен угаснаха. Бях потресена, объркана, нямах думи.
— Но… — Припомних си как той се бе вкопчил в нея миналата нощ, онова отчаяно изражение на лицето му. Не исках да го призная, но имаше смисъл защо той бе пожелал да види първо нея. — Разбира се, че ще иска да те види. Всичко е толкова ново и странно, а ти си тази, която го спаси. След като се осъзнае, ще поиска да види и мен.
— Роуз, не можеш да отидеш. — Този път тъгата в гласа на Лиса се предаде през връзката и нахлу в мен. — Не само че Дмитрий не е поискал да те види. Той помоли специално да
Когато си телепатично свързан с някого, най-лошото е, че винаги знаеш кога те лъже — или в този случай, че не те лъже. При все това отговорът ми бе незабавен и инстинктивен.
— Това не е вярно.
— Не е ли? — Лиса ме погледна многозначително. Тя също знаеше, че мога да разбера дали казва истината или не.
— Но това… не може… — Не ми се случваше често да изгубя дар слово и определено не и с Лиса. Толкова често в нашето приятелство аз съм била водещата и съм й обяснявала защо нещата трябва да станат по един или друг начин. Незнайно как, без да го забележа, Лиса бе добила увереност и сила да отстоява себе си.
