— Съжалявам. — Тонът й беше любезен, но твърд. През връзката разбирах колко й е трудно да ми говори неприятни неща. — Той ме помоли… специално подчерта да не те водя при него. Каза, че не желае да те вижда.
Вторачих се умолително в нея, а гласът ми прозвуча като на малко дете:
— Но защо? Защо ще каже подобно нещо? Разбира се, че иска да ме види. Сигурно е объркан…
— Не зная, Роуз. Зная само това, което Дмитрий ми каза. Наистина много съжалявам. — Протегна ръце, сякаш искаше да ме прегърне, но аз се дръпнах. Главата ми все още беше замаяна.
— Все пак ще дойда с теб. Ще чакам при останалите пазители. Когато кажеш на Дмитрий, че съм там, той ще промени решението си.
— Не мисля, че ще го стори — поклати глава Лиса. — Изглеждаше твърдо убеден, че не иска да те вижда, дори прекалено настоятелен. Мисля, че ако разбере, че си там, ще се разстрои повече.
— Ще се разстрои?
Тя потръпна и аз осъзнах, че й крещя.
— Просто изпълнявам молбата му. Всичко е толкова смущаващо… моля те. Не ме поставяй в подобно положение. Просто… изчакай да видиш как ще се развият нещата. А ако искаш да знаеш какво става, винаги можеш…
Лиса не довърши, но аз разбрах какво иска да каже. Предлагаше ми да видя срещата й с Дмитрий през връзката. Това беше голям жест от нейна страна, не че би могла да ме спре, ако поискам да го направя. Въпреки това тя обикновено не одобряваше идеята да я „шпионирам“. Това бе най-доброто нещо, което би могла да измисли, за да се почувствам по-добре.
Не че действително се получи. Цялата работа изглеждаше шантава. Да ми бъде забранен достъп до Дмитрий! Да ми заявят, че Дмитрий не желае да ме види! Какво ставаше, по дяволите? Първата ми реакция беше да пренебрегна всичко, което тя току-що ми каза и да отида с нея, да настоявам да ме пуснат. Но през връзката тя ме умоляваше да не го правя. Не искаше да създава неприятности. Може и да не разбираше желанията на Дмитрий, но чувстваше, че те трябва да се уважават, преди ситуацията да се изясни.
— Моля те — повтори тя. Тъгата в тона й сломи настоятелността ми.
— Добре. — Струваше ми много да го кажа. Все едно признавах поражението си.
— Благодаря ти. — Този път тя ме прегърна. — Кълна се, че ще получа повече информация и ще разбера какво става, съгласна ли си?
Кимнах, но продължавах да се чувствам отхвърлена. Двете заедно напуснахме сградата. С мрачна неохота се разделих с нея и тя тръгна към главната квартира на пазителите, а аз се запътих към стаята си. Веднага щом се изгуби от погледа ми, проникнах в съзнанието й и наблюдавах през очите й как прекосява идеално окосената трева. Връзката все още беше малко замъглена, но с всяка минута се проясняваше.
В нея бушуваха объркани емоции. Чувстваше се зле заради мен, виновна, задето трябваше да ми откаже. В същото време бе нетърпелива да посети Дмитрий. Тя също имаше нужда да го види, но не по същия начин като мен. Продължаваше да изпитва онова чувство на отговорност за него, изгаряща нужда да го закриля.
Когато пристигна в главната квартира, пазителят, който ме беше спрял, я поздрави с кратко кимване, а след това проведе кратък телефонен разговор. След минута влязоха трима пазители и кимнаха на Лиса да ги последва във вътрешността на сградата. Всички изглеждаха необичайно мрачни и сериозни, дори за пазители.
— Не е нужно да го правите — рече единият от мъжете. — Само защото той продължава да ви вика…
— Всичко е наред — отвърна тя със студения си, властен тон на истинска принцеса. — Нямам нищо против.
— Също както миналия път ще има достатъчно пазители. Не се тревожете за безопасността си.
Тя ги изгледа остро един по един.
— Никога не съм се страхувала от него.
Спускането им към долните етажи на сградата събуди болезнени спомени за онзи път, когато двамата с Дмитрий посетихме Виктор. Тогава помежду ни съществуваше идеална хармония и той се вбеси от заплахите на Виктор към мен. Дмитрий ме обичаше толкова много, че беше готов на всичко, за да ме защити.
Електронната карта за достъп отвори вратата, водеща към затворническия етаж, който се състоеше главно от дълъг коридор с килии от двете страни. Не излъчваше потискащата атмосфера на затвора Тарасов, но голите му стоманени стени и бетонният под не будеха топли и приятни чувства.
Лиса напредваше трудно надолу по коридора, защото беше пренаселен с пазители. Такава голяма охрана само за една личност. За един стригой не беше невъзможно да премине през стоманените решетки на килията, но Дмитрий не беше стригой. Как бе възможно да не забелязват? Слепи ли бяха?
