Расбак вече се е запознал накратко с двамата съседи някъде по средата на миналата нощ, когато беше ходил в тяхната къща и задния им двор. Синтия Стилуел беше облечена с дълъг копринен халат и чехли на високи токчета, които му напомниха за филмовите звезди от петдесетте години. Двамата със съпруга ѝ стояха като вцепенени от шокиращото отвличане на бебето и не казваха нищо, докато полицаите претърсваха имота им непосредствено след откритието, че бебето е изчезнало. Тогава Расбак беше съсредоточил цялото си внимание върху задния двор, оградата и пътеката между двете къщи. Но сега иска да разговаря със Синтия, домакинята на празненството от миналата нощ, за да провери дали може да хвърли някаква светлина върху събитията от предишната вечер и ранните часове на сутринта.
Следователят веднага вижда, че тя е красива жена. На възраст между тридесет и тридесет и пет години, с дълга черна коса и големи сини очи. Фигурата ѝ е от онзи вид, който кара уличното движение да спре и привлича неприлични подсвирквания. Освен това тя е напълно наясно със собствената си привлекателност и прави така, че всички наоколо също да бъдат напълно наясно с нея. В момента е облечена с блуза с множество разкопчани копчета на деколтето, ленени панталони, които представят фигурата ѝ в особено ласкава светлина, и сандали на високи токчета. Гримът ѝ е перфектен, въпреки че някой е отвлякъл бебето на нейните гости, докато са били в дома ѝ късно предишната вечер. Но под перфектния грим ясно се вижда, че е уморена, все едно не е спала добре или изобщо не е спала.
— Открихте ли нещо? — пита ги Синтия Стилуел, след като ги е поканила да влязат.
Посочва им дневната, където всички сядат. Тя заема креслото и елегантно кръстосва краката си, така че да поклаща единия от тях, с перфектен яркочервен педикюр.
Расбак се усмихва извинително и отговаря:
— Нямам право да съобщавам подробности от разследването.
Докато гледа жената срещу себе си, той открива, че изглежда притеснена.
— Доколкото разбрах, вие се занимавате професионално с фотография? — пита Расбак.
— Да, точно така. Най-вече на свободна практика.
— Ужасно е как са отвлекли бебето — отбелязва Расбак. — Сигурно сте много разстроена.
— Не мога да спра да мисля за това. Имам предвид, че те бяха тук, когато се случи. Всички бяхме тук и се забавлявахме, без да подозираме нищо. Чувствам се отвратително.
Тя облизва устни.
— Можете ли да ми разкажете малко повече за миналата вечер? — пита Расбак. — Просто ми разкажете какво се случи със собствени думи.
— Добре — казва тя и дълбоко си поема дъх. — Бях организирала празненство за четиридесетия рожден ден на Греъм. Той искаше нещо по-дискретно. Затова поканих Нико и Мей на вечеря — понякога вечеряме заедно и сме добри приятели. Преди да се роди бебето, се виждахме много често с тях — сега не толкова.
— Вие ли предложихте да оставят бебето у дома си? — пита Расбак.
Лицето ѝ почервенява.
— Не знаех, че не могат да си намерят бавачка.
— Доколкото разбрах, те са намерили бавачка, но тя се е отказала от уговорката в последния момент.
Жената кимва.
— Точно така. Но аз никога нямаше да им кажа, че не могат да доведат бебето, ако не бяха извикали бавачка. После те се появиха с бебефона и казаха, че бавачката е отказала уговорката, но те ще включат бебефона в контакта и непрекъснато ще я наглеждат.
— Какво си помислихте за това?
— Какво съм си помислила?
Расбак кимва и продължава да очаква отговора.
— Нищо не си помислих. Аз нямам дете. Предположих, че знаят какво правят. Те изглеждаха така, сякаш няма проблеми. Аз бях твърде заета с приготвянето на вечерята, за да се замисля особено.
Тя помълчава, преди да добави:
— Честно казано, като се има предвид, че единият от двамата ставаше на всеки половин час, за да я наглежда, сигурно щеше да бъде по-удобно просто да я доведат.
Жената отново прави пауза и продължава:
— От друга страна, тя е доста капризно бебе.
— А Мей и Нико — казвате, че са излизали на всеки половин час, за да ходят да наглеждат бебето?
— О, да. Бяха непоклатими в това отношение. Перфектните родители.
— По колко време ги нямаше, когато ходеха да я наглеждат? — пита Расбак.
— Различно.
— Как така?
— Ами, когато ходеше Нико, се връщаше доста бързо. За пет минути или дори по-малко. Но Мей се бавеше повече. Спомням си, че в някакъв момент се пошегувах с Нико, че тя може би няма да се върне.
— Кога се случи това?
— Мисля, че беше около единадесет. Нямаше я дълго. Спомням си, че се чудех дали изобщо ще се върне, след като я нямаше толкова време. Когато дойде, я попитах дали всичко е наред. Тя отговори, че всичко е чудесно, просто е трябвало да нахрани бебето.
Тя решително кимва.
— Точно така, беше в единадесет, защото тя винаги храни бебето в единадесет, така че да може да спи без прекъсване до около пет сутринта.
Синтия изглежда неуверена, когато добавя:
— Когато се върна след храненето в единадесет, изглеждаше така, все едно е плакала.
— Плакала? Сигурна ли сте?
— Така ми се стори. Мисля, че след това си беше наплискала лицето с вода. Нико я изгледа доста остро, все едно се раздразни от това.
