След като излизат от къщата, Дженингс хвърля един поглед към Расбак и повдига вежди.
— Вярваш ли ѝ? — пита го Расбак.
— За кое по-точно? — отговаря другият мъж.
— За натискането в задния двор.
— Не знам. Защо да лъже? Освен това наистина е доста секси.
— Мен ако питаш, хората лъжат непрекъснато, често по необясними причини — отвръща Расбак.
— Ти мислиш ли, че лъже?
— Не. Но в нея има нещо, което не е съвсем както трябва, и не знам какво е то. Стори ми се притеснена, все едно не казва всичко, което знае.
Двамата спират на тротоара пред къщата, като говорят тихо помежду си.
— Въпросът е, ако приемем, че тя казва истината, защо Нико е решил да я сваля точно след дванадесет и тридесет? Дали го е направил, защото е нямал никаква представа, че отвличат бебето му горе-долу по същото време, или го е направил, защото току-що е предал бебето на съучастника си и е искал да създаде впечатление, че точно в този момент нищо не го притеснява?
— А може и да е социопат — предполага Дженингс. — Може да е предал бебето на съучастника си и това наистина да не го е притеснявало.
Расбак кимва:
— Може би.
Мей и Нико чакат в дневната, до телефона. Ако похитителят се обади, Расбак или някой друг ще съветва Нико какво да говори. Но похитителят не се обажда. Обаждат се роднини и приятели, репортери и откачалки, но никой не твърди, че е похитителят на бебето.
Ако той наистина се обади, с него ще говори Нико. Мей не вярва, че ще издържи; никой не вярва, че Мей ще издържи. Полицаите не ѝ се доверяват, че ще запази самообладание и ще следва инструкциите им. Тя е твърде емоционална и понякога се доближава до истерията. Нико разсъждава по-рационално.
Около десет вечерта телефонът звъни. Нико протяга ръка към слушалката. Всички забелязват, че ръката му трепери.
— Ало? — казва той.
От другата страна на линията се чува единствено дишане.
— Ало! — извиква Нико. — Кой се обажда?
Човекът от другата страна на линията затваря.
— Какво обърках? — пита Нико, стреснат.
Расбак веднага се озовава до него.
— Нищо не сте объркал.
Нико се изправя и започва да кръстосва дневната.
— Това вероятно не беше похитителят — успокоява го Расбак. — Сигурно е бил някой, който се обажда без причина, просто за удоволствие. Вероятно ще звънят доста такива хора. Ако наистина е бил похитителят, ще се обади пак. Той също се притеснява.
Следователят не откъсва поглед от съпруга. Нико е много разтревожен, което е разбираемо. Подложен е на силно напрежение. Поел е голяма отговорност. Ако всичко това е представление, мисли си Расбак, той е много добър актьор. Не прилича на социопат. Практически всички социопати, с които се е сблъсквал следователят — а работата му е такава, че се е сблъсквал с доста — се отличаваха със самоувереност, дори мания за величие. Нико изглежда така, сякаш всеки момент ще се срине от напрежение. Мей тихо плаче на дивана, като се поклаща напред-назад.
Особено го дразни това, че разполага с толкова оскъдни улики, с които да работи. Няма никакви отпечатъци от пръсти или от обувки, няма коса, нишки — само следите от гуми на пода на гаража, които не отговарят на гумите на семейното ауди.
Старателната полицейска работа е разкрила, че никой от собствениците на гаражи с изход към алеята зад къщите не е шофирал колата си в 00:35 предишната нощ. Алеята се използва и от други хора, не само от собствениците на гаражи — в двата си края тя излиза на две успоредни пресечки и шофьорите минават по нея, за да избегнат проблема с еднопосочните улици. Пола Демпси е единственият им свидетел, който е видял колата във въпросния час. Въпреки това Расбак си мисли, че нейната информация е надеждна.
Може би, мисли си той, никога няма да се обади похитител. Може би родителите са убили бебето и са се обадили на някого, за да им помогне да се отърват от трупа, а всичко това е сложна схема, за да отклонят подозренията от себе си. Проблемът е, че Расбак вече се е сдобил със записите от телефонните компании и нито един от двамата не е използвал стационарен или мобилен телефон, за да се обади на някого след шест часа предишната вечер, освен на телефона за спешни случаи 911.
А това означава, че ако наистина те са го направили, вероятно не са го направили спонтанно. Може би всичко е било планирано от самото начало. Или пък Нико е разполагал с мобилен телефон с предплатена карта, който не може да бъде проследен, и се е обадил от него. Но не бяха открили такъв. Това не означаваше, че не го е имало. Ако някой му беше помогнал да се отърве от тялото, той със сигурност му се беше обадил, за да дойде.
Телефонът звъни още няколко пъти. Някои от хората, които се обаждат, им казват, че са убийци и трябва да престанат да разиграват полицията. Други го съветват да се молят на Бог. Трети им предлагат услугите на екстрасенс срещу съответното заплащане. Но не се обажда никой, който да твърди, че е похитителят.
