— Двамата с Мей обичаме нашето бебе. Готови сме на всичко, за да си я върнем. Умоляваме онзи, който я е отвлякъл, да ни върне детето. Можем да предложим сумата от три милиона долара…
Тълпата отдолу ахва, когато чува това, и Нико ги изчаква, преди да продължи.
— Можем да предложим три милиона долара на онзи, при когото е бебето ни. Обръщам се директно към човека, при когото е Кора — обадете ни се и ще говорим за това. Знам, че сигурно ни гледате в този момент. Моля ви, свържете се с нас и ние ще намерим начин да си получите парите в замяна на това да ни върнете нашата дъщеря жива и здрава.
В този момент Нико вдига глава и заговаря направо на камерите:
— Обръщам се към човека, при когото е тя — обещавам ви, че няма да има съдебно преследване, искаме само да си я върнем.
Последните му думи не са подготвени предварително и следовател Расбак леко повдига дясната си вежда, когато ги чува.
— Това е всичко.
Светкавиците започват да проблясват яростно, когато Нико отпуска ръката си, в която държи листа с изявлението. Репортерите го заливат с въпроси, но той им обръща гръб и повежда Мей обратно в къщата. Расбак и Дженингс ги следват.
Расбак знае, че независимо от посланието на Нико похитителят — който или която и да е той или тя — няма да бъде освободен от съдебно преследване. Това решение не може да бъде взето от родителите. Без съмнение, похитителят също знае това. Идеята е парите да стигнат до човека, при когото е бебето, а бебето да бъде върнато невредимо, без някой да изпадне в паника и да направи нещо глупаво. След това Расбак ще има на разположение цял живот, за да открие похитителя. Отвличането няма срок на давност. Но е сериозно престъпление, така че ако нещата се объркат, изкушението за похитителя да убие жертвата и да се отърве от трупа, за да не го заловят, е твърде силно.
Когато влизат обратно в къщата, Расбак им казва:
— А сега ще чакаме.
Мей най-сетне се оставя да бъде убедена да се качи горе. Хапнала е супа и солени бисквити — общо взето, единственото, което е слагала в устата си през целия ден. През деня няколко пъти ѝ се наложи да изпомпва кърмата си, като всеки път се оттегляше в детската стая на горния етаж, за да го направи насаме. Но помпата не е толкова ефективна, колкото едно кърмаче, и тя вече чувства гърдите си напращели, подути, парещи и болезнено чувствителни.
Тя се отпуска на стола за кърмене и плачът отново я завладява. Как е възможно да седи на този стол и вместо да гледа малкото си момиченце, което суче от гърдата ѝ, като отваря и затваря мъничките си пръстчета и се взира нагоре към нея с големите си кръгли сини очи с дълги мигли — как е възможно вместо това да изпомпва кърмата си на ръка в пластмасов контейнер, за да я изхвърли в банята? Отнема ѝ дълго време. Първо — едната гърда, после — и другата.
Най-сетне приключва с това. Оправя си дрехите, изправя се от стола за кърмене и отива в банята в горния край на стълбите. Докато излива кърмата си в умивалника, тя се взира в отражението си в счупеното огледало. Изглежда натрошена и разкривена. Огледалото отразява съвсем точно начина, по който се чувства.
Тя не вярва, че някога отново ще види дъщеря си. Но не може да повярва и в това, че няма да я види отново. В съзнанието ѝ едновременно съжителстват две противоположни вярвания.
Действителността ѝ се струва непоносима.
Единственият резултат от разследването са пресните следи от гуми в гаража, които не съвпадат с отпечатъците от гумите на семейното ауди. От друга страна, вратата на гаража почти винаги се оставя отворена — така всеки може да е използвал отворения гараж, за да обърне колата си на тясната алея зад къщите.
Но после изведнъж се появява нова следа. Рано вечерта един от подчинените на Расбак му се обажда по мобилния телефон.
— Може би имаме свидетел — съобщава той.
Само след няколко минути Расбак вече пристига в къщата на улицата, която се намира почти точно зад дома на семейство Конти.
Расбак почуква на вратата и веднага му отваря жена на видима възраст малко над четиридесетте. Русата ѝ коса е вързана на конска опашка, а самата тя изглежда в доста добра форма.
— Аз съм следовател Расбак — представя се той, като показва значката си.
Другият полицай — Годард, който му се е обадил току-що — стои зад жената в дневната.
— Пола Демпси — представя се тя.
— Госпожа Демпси е видяла нещо, което може да се окаже важно — обажда се Годард, като пристъпва напред.
— Заповядайте, господин следовател — казва жената, отваря вратата широко пред него и го въвежда в дневната.
Има излъчване на разумен човек. Не прилича на откачалка.
Тримата се настаняват в дневната и Годард се обръща към нея:
— Разкажете на следовател Расбак това, което разказахте на мен. Какво сте видяла снощи.
— Така — започва тя. — Не знам дали е важно и дали има някаква връзка.
Звучи така, сякаш се извинява.
— Сигурно няма нищо общо с изчезването на онова бебенце. Не искам да ви губя времето.
— Не се тревожете — успокоява я Расбак. — Просто ми разкажете какво видяхте.
Тя поклаща глава и облизва устни.
