Нико усеща ледена тръпка. Дали току-що не е утежнил положението си? Дали просто няма да ги накара да поискат да проверят компютъра му в офиса? Дали трябва да продължи да обяснява и за линковете към случаите на убийства, или просто да остави нещата така? За миг изпада в паника и не знае как да продължи. После решава, че вече е прецакал предостатъчно.
— Просто си помислих, че трябва да ви кажа, това е — изсумтява Нико и се изправя, за да си тръгне, ядосан на себе си.
— Почакайте — казва следователят. — Може ли да ви попитам нещо?
Нико сяда обратно на мястото си.
— Заповядайте.
— Става дума за снощи, когато сте се върнал в къщата на вашите съседи, след като сте нагледал бебето в дванадесет и половина.
— Да, и?
— За какво разговаряхте двамата със Синтия там?
Въпросът кара Нико да се почувства неудобно. За какво си бяха говорили? Защо го питаше за това?
— Защо искате да знаете за какво сме разговаряли?
— Спомняте ли си?
Нико не може да си спомни. Като цяло не си спомня да са говорили много.
— Не знам. Обикновени неща. Бърборехме си. Не беше нищо важно.
— Тя е много привлекателна жена, не смятате ли?
Нико не отговаря.
— Не смятате ли?
— Предполагам, че е така — кимва Нико.
— Казвате, че не си спомняте да сте видял или чул нещо, когато сте били в задния двор снощи във времето малко след дванадесет и тридесет и малко преди един часа сутринта.
Нико навежда глава и не поглежда следователя. Знае накъде водят тези въпроси. Започва да се поти.
— Казахте… — следователят разлиства бележника си, преди да продължи. — Казахте: „Не обърнах внимание“. Защо не обърнахте внимание?
Какво трябва да направи сега, по дяволите? Той знае какво намеква следователят. Но Нико не казва нищо като истински страхливец. Въпреки това усеща как пулсират вената на слепоочието му и се пита дали следователят забелязва това.
— Синтия твърди, че сте я свалял, че сте ѝ направил сексуално предложение, докато сте били в задния двор.
— Какво? Не, не съм.
Нико рязко вдига глава и поглежда Расбак.
Следователят отново проверява в бележките си и прелиства няколко страници.
— Тя твърди, че сте я галил по краката, че сте я целувал и сте я дръпнал в скута си. Казва, че сте бил доста настоятелен и сте се отнесли.
— Това не е вярно!
— Не е вярно? Значи не сте я целувал? И не сте се отнесли?
— Не! Имам предвид, че… не съм я свалял аз, а тя сваляше мен.
Следователят не отговаря. Нико започва да заваля думите в бързината да се защити, като през цялото време си мисли: „лъжлива кучка“.
— Изобщо не се случи така. Тя ме сваляше. Спомням си, че дойде и седна в скута ми. Аз ѝ казах, че не бива да седи в скута ми, и се опитах да я избутам. Но тя ми хвана ръката и я пъхна под полата си. Беше облечена с една дълга рокля с цепка отстрани.
Нико вече се поти сериозно, като си представя как изглежда всичко това. Опитва се да се успокои. Опитва се да си каже, че за какъвто и да го смята следователят, няма причина да си мисли, че това може да има нещо общо с Кора.
— Тя целуна мен — настоява Нико.
Лицето му почервенява. Ясно вижда, че Расбак не вярва на нито една дума от това, което казва.
— Аз продължавах да протестирам и да ѝ повтарям, че не бива да го правим, но тя не искаше да слезе от скута ми. Успя да ми разкопчае ципа на панталона. Притеснявах се някой да не ни види.
— Вие сте пил много — отбелязва Расбак. — Доколко може да се разчита, че си спомняте всичко както трябва?
— Бях пиян, но не бях толкова пиян. Помня какво се случи. Не съм я свалял. Тя ме сваляше.
— Защо ѝ е да лъже? — пита го просто Расбак.
„Защо ѝ е да лъже?“ Нико си задава същия въпрос. Защо Синтия иска да го прецака така? Дали се е ядосала от това, че ѝ е отказал?
— Може би ми се сърди, че я отблъснах.
Следователят свива устни, без да откъсва поглед от него.
Нико отчаяно казва:
— Тя лъже!
— Е, един от двама ви със сигурност лъже — отговаря Расбак.
— Защо ми е да лъжа за такова нещо? — пита Нико, макар че това е глупаво. — Не можете да ме арестувате за това, че съм целунал друга жена.
— Не — съгласява се следователят.
Той изчаква няколко секунди, преди да попита:
— Двамата със Синтия имате ли извънбрачна връзка?
— Не! Нищо подобно. Аз обичам жена си. Не бих го направил, заклевам се.
Нико яростно поглежда следователя:
— Това ли казва Синтия? Казала ви е, че имаме извънбрачна връзка? Това са абсолютни глупости.
— Не, не е казала това.
Мей, която седи в тъмното в горния край на стълбите, чува всичко. Цялата изстива. Вече знае, че по времето, когато някой е отвлякъл и може би е убил тяхното дете, нейният съпруг е целувал и опипвал онази кучка от съседната къща. Не знае кой е започнал пръв — от онова, на което беше станала свидетел миналата вечер, би могъл да бъде който и да е от тях, или пък едновременно. И двамата бяха виновни. Тя се чувства предадена. Усещането е отвратително.
— Приключихме ли? — пита Нико.
— Да, естествено — отговаря следователят.
Мей бързо се изправя на крака на стълбите и се отправя, боса обратно към спалнята им. Тялото ѝ трепери. Тя си ляга в леглото и се преструва на заспала, но се страхува, че накъсаното ѝ дишане ще я издаде.
