Има ли кураж да попита Нико? Иска ли да знае истината?
Когато чува гласа на своя тъст, Нико се свлича на пода. Не може да отговори. Не може да повярва какво се случва и е толкова объркан, че не знае какво да каже.
— Нико?
— Да.
Гласът му звучи като на мъртвец, дори за самия него.
— Знам какво си направил.
— Какво съм направил — повтаря с равен глас Нико.
Той продължава да се опитва да намери обяснение. Защо мобилният телефон на Брус е в бащата на Мей? Дали полицаите не са го намерили на местопрестъплението и не са му го дали? Капан ли е това?
— Отвлякъл си собственото си дете за откуп. Открадна от родителите на жена си. Все едно вече не сме ти дали предостатъчно.
— За какво говориш? — пита отчаяно Нико, като се опитва да спечели малко време и да измисли как да се измъкне от тази абсурдна ситуация.
Обзема го паника и се налага да се пребори с желанието си да прекъсне връзката. Но трябва да отрича, да отрича, да отрича. Няма доказателства за нищо. След това изведнъж си спомня за видеозаписа на Синтия. А сега и това обаждане по телефона. Какво точно означава това обаждане? Мозъкът му дава на късо, докато се опитва да го проумее. Ако полицията е открила телефона на Брус и в момента го подслушват, самият факт, че Нико вдигна телефона от другата страна, вече им дава необходимото доказателство за това, че е бил съучастник на Брус.
Но може би полицията не знае нищо за телефона. Изводите, които следват от това предположение, са смразяващи. Нико усеща как се вледенява.
— Престани, Нико — казва Ричард. — Поне веднъж в живота си се дръж като истински мъж.
— Откъде взе този телефон?
Мозъкът му се бори да запълни празнините. Ако полицията не е открила този телефон и не го е дала на Ричард, за да уловят Нико в капана, значи Ричард трябва да го е взел от Брус. Ричард е убил Брус.
— При теб ли е Кора, кучи сине? — просъсква отчаяно Нико.
— Не. Все още не. Но ще бъде — казва неговият тъст и горчиво добавя, — не и благодарение на теб.
— Тя е жива? — заеква невярващо Нико.
— Така мисля.
Нико ахва от облекчение. Кора е жива! Нищо друго няма значение. Единственото, което има значение, е да си върнат детето.
— Откъде знаеш? Сигурен ли си? — шепне Нико.
— Толкова, колкото изобщо е възможно, без да я държа в ръцете си.
— Откъде знаеш? — пита отчаяно Нико.
— Похитителите се свързаха с нас. Разбрали са от вестниците, че ние сме платили първия откуп. И искат още. Ще платим толкова, колкото поискат. Ние обичаме Кора, както знаеш.
— Не сте казали на Мей — проронва Нико, като продължава да се бори да осмисли най-новото развитие на събитията.
— Очевидно не сме. Знаем, че това не е лесно за нея, но всичко е в името на по-голямата цел.
— По-голямата цел? Каква по-голяма цел? — пита Нико.
— Истината, Нико. Тя е най-голямата ни цел. Трябва да спасим нашите момичета от теб — отговаря Ричард със заплашителен глас. — Трябва да защитим Кора. И трябва да защитим Мей. Ти си опасен за тях с твоите планове и схеми.
— Не съм опасен за тях, копеле такова — казва злостно Нико.
Не знае дали може да вярва на Ричард.
— Откъде взе този телефон?
Ричард отговаря студено:
— Похитителите ни го изпратиха по пощата точно както изпратиха дрешката на вас. С обяснителна бележка. И знаеш ли какво? Радвам се, че го направиха. Защото сега знаем какво си сторил. И можем да го докажем, ако решим. Но всичко с времето си. Първо трябва да си върнем Кора.
Той снишава глас, така че следващите му думи прозвучават като заплаха:
— Сега аз водя играта, Нико. Така че дори не си помисляй да объркаш нещо. Не казвай на полицията. И не казвай на Мей — не искам тя отново да остане с разбити надежди, ако нещо се обърка.
— Добре — отговаря Нико, зашеметен от въртележката на мислите си.
Готов е на всичко, за да си върне Кора. Не знае на какво да вярва, но му се иска да вярва, че тя е жива.
Трябва да унищожи телефона.
— И не искам да говориш с Алис — тя не иска да говори с теб. Много е разстроена заради всичко това.
— Добре.
— Не съм свършил с теб, Нико — казва Ричард и рязко прекъсва връзката.
Нико остава да седи на пода още дълго време, заливан от вълните на възобновената си надежда и отчаяние. Спуска се мрак.
Мей става от леглото. Тихо се доближава до вратата на спалнята и я отключва, после отваря. Подава глава навън в коридора. В къщата е тихо. В кабинета свети. Дали Нико е бил там през цялото време? Какво прави?
Бавно прекосява коридора и поглежда в кабинета. Нико седи на пода и държи мобилния телефон. Лицето му е ужасно пребледняло. Той вдига очи към нея, когато тя влиза в стаята. Погледите им продължително се срещат, но нито един от двамата не знае какво да каже.
Най-сетне проговаря Мей:
— Добре ли си?
Нико докосва окървавената подутина на челото си, едва сега усеща пулсиращо главоболие и кратко кимва.
Отчаяно му се иска да ѝ каже, че Кора може би все пак е добре. Вече нейният баща контролира ситуацията, а той никога не се проваля, в нищо. За разлика от некадърния ѝ съпруг. Иска му се да ѝ каже, че всичко ще бъде наред.
