Но няма как всичко да бъде наред. Може би ще си върнат детето — Господ да им е на помощ — но баща ѝ ще се погрижи Нико да бъде арестуван за отвличане. Със сигурност ще направи така, че да влезе в затвора. Нико не знае дали Мей в лабилното си емоционално състояние ще може да понесе такова предателство.
За миг през главата му минава циничната мисъл колко ще бъде разочарована Синтия от този развой на събитията.
Нико иска да каже на Мей за Кора, но е обещал на Ричард, че няма да обели и дума, в случай че нещо се обърка. В случай че похитителите, които и да са те, отново си играят с тях, както предишния път. Те вече ги заблудиха веднъж и могат да го направят отново. Може би Ричард няма да успее в нещо за пръв път в живота си. Ако не си върнат Кора — ако тя вече е мъртва — единствената надежда на Нико остава проклетите похитители да вземат и последния шибан цент, който притежава Ричард. Това ще му донесе някакво удовлетворение.
— Кажи нещо — казва тревожно Мей.
— Добре съм — прошепва Нико.
Изненадан е, че тя му говори. Пита се на какво се дължи тази промяна. Преди няколко часа му беше казала да спи на дивана, докато тя реши какво да направи. Според него това означаваше, че тя го гони от къщата. А сега изглежда едва ли не така, все едно съжалява.
Тя идва и сяда до него на пода. Изведнъж го обземат притеснения, че баща ѝ може да се обади отново. Как ще го обясни? Той изключва телефона.
— Нико, трябва да ти кажа нещо — започва несигурно Мей.
— Какво има, мила?
Той протяга ръка и маха един кичур коса от лицето ѝ. Този нежен жест, спомен от по-щастливи дни, я кара да се разплаче отново.
Тя извръща поглед от него и казва:
— Трябва да ми отговориш честно, Нико.
Той кимва, но не казва нищо. Пита се дали тя вече знае. Пита се какво ще ѝ каже, ако тя се изправи срещу него с истината.
— В нощта на отвличането, когато отиде да нагледаш Кора за последен път…
Сега тя се обръща към него и той се напряга, разтревожен какво ще последва.
— Тя жива ли беше?
Нико остава шокиран от този въпрос. Не е очаквал да чуе това.
— Естествено, че беше жива — отговаря. — Защо ме питаш такова нещо?
Той разтревожено се взира в нея.
— Защото не мога да си спомня — прошепва Мей. — Когато я видях в полунощ, не си спомням дали дишаше. Сигурен ли си, че дишаше?
— Да, сигурен съм, че дишаше — отвръща Нико.
Но не може да ѝ каже, че е сигурен в това, защото усети как бие малкото ѝ сърчице, докато я държеше в ръцете си и я изнасяше от къщата.
— Откъде знаеш? — тя се взира настоятелно в него, все едно се опитва да прочете мислите му. — Провери ли я? Или само я погледна?
— Видях как се повдигат и спускат гърдичките ѝ, докато лежеше в креватчето — лъже Нико.
— Сигурен ли си? — пита го напрегнато Мей. — Нали не ме лъжеш?
— Не, Мей, защо ме питаш това? Защо си мислиш, че не е дишала? Заради нещо, което ти е казал онзи глупав следовател?
— Защото не съм сигурна, че дишаше, когато я видях в полунощ. Не я вдигнах от креватчето. Не исках да я събудя. Не мога да си спомня дали съм обърнала внимание дали дишаше.
— Само заради това?
— Не — тя навежда глава, обзета от срам. — Когато бях при нея в единадесет часа, имам бяло петно. Не мога да си спомня какво съм направила. Понякога ми се случва да изключвам така. Правя разни неща, а след това не мога да си спомня, че съм ги направила. И не съм забравила заради виното. Страдам от дисоциативно разстройство на личността. Никога не съм ти казвала за това. Мислех, че вече съм се излекувала от него, когато се запознах с теб.
Тя вече плаче, докато говори.
— Излъгах полицията за бодито. Не си спомням да съм я преобличала. Изобщо не си спомням такова нещо. Просто предположих, че съм го направила, но в действителност не си спомням да съм го правила. В паметта ми има бяло петно.
Гласът ѝ звучи така, все едно всеки момент ще изпадне в истерия.
— Ш-шт… — казва Нико. — Мей, тя беше добре. Сигурен съм.
— Защото полицията смята, че аз съм ѝ сторила нещо лошо. Мислят си, че може да съм я убила, да съм я задушила с възглавницата или да съм я удушила с голи ръце, а ти си я отнесъл, за да ме предпазиш!
— Това е абсурдно! — извиква Нико.
Изпълва го гняв срещу полицаите, които ѝ говорят такива неща в момента, в който се намира под толкова голямо напрежение. Всички знаят, че се опитват да уличат него — защо им трябва да я притискат до ръба на лудостта?
— Наистина ли? — възразява Мей, като го поглежда налудничаво. — Аз я ударих. Бях ядосана и я ударих.
— Какво? Кога? Кога си я ударила?
— Когато отидох да я нахраня в единадесет часа. Тя беше капризна. И аз… аз превъртях. Понякога… губя контрол върху себе си и я плясвам. Докато ти си на работа, а тя не иска да спре да плаче.
Нико я поглежда с ужас.
— Не, Мей, сигурен съм, че не си го направила — уверява я той, като сам се надява да е така.
Това е обезпокоително — също толкова обезпокоително, колкото и неочакваното ѝ признание, че страда от някакво разстройство на личността, заради което не знае какво прави.
