— Но аз не съм сигурна, не разбираш ли? — хлипа Мей. — Не си спомням. Може и да съм ѝ направила нещо лошо. Прикриваш ли ме, Нико? Кажи ми истината!
Той хваща лицето ѝ между дланите си и го задържа в тях.
— Мей, тя беше добре. Беше жива и дишаше в дванадесет и половина. Не си виновна за това, не си виновна за нищо.
Прегръща я, а тя избухва в ридания.
Той безмълвно си мисли: „За всичко съм виновен аз.“.
Когато Мей най-сетне потъва в неспокоен сън, Нико остава буден още дълги часове, в които се опитва да осмисли всичко. Иска му се да можеше да обсъди цялата история с Мей. Липсва му как си говореха преди — за всичко, за всичките си планове. Но той не може да говори с нея за това. Така че онова, което знае, не спира да се върти в трескавия му мозък и да се обърква все повече и повече, докато не започва да се подхлъзва в съня и всичките му надежди и страхове не се смесват със сънищата. Най-сетне в четири сутринта се събужда изведнъж с разтуптяно сърце, толкова изпотен, че чаршафите под него са подгизнали.
Ето какво знае със сигурност: Ричард преговаря с похитителите. Двамата с Алис ще платят каквото е необходимо, за да си върнат Кора. На Нико му остава само да се надява и да се моли, че неговият тъст ще успее там, където той се провали. Мобилният телефон на Брус — на Дерек — е у Ричард и той очакваше Нико да вдигне от другата страна. Родителите на Мей знаят, че е бил съучастник на Дерек и е отвлякъл собственото си дете за пари. Първата мисъл на Нико, че Ричард е убил Дерек и му е взел телефона, сега му се струва абсурдна. Откъде можеше да знае за Дерек? Дали Ричард наистина е способен да разбие главата на друг човек? Нико не го смята за възможно, колкото и да мрази този кучи син.
Ако е вярно, че похитителите са изпратили телефона на тъста му и полицията не е замесена, това е добре — означава, че полицията не знае за този телефон, поне засега. Но Ричард го беше заплашил. Какво точно му беше казал? Не може да си спомни думите му. Трябва да говори с Ричард и с Алис и да ги убеди да не казват на полицията или на Мей за ролята на Нико в отвличането. Как ще успее да го направи? Ще трябва да ги убеди, че Мей няма да може да понесе този шок. Ще трябва да ги убеди, че Мей все още го обича, и ако го разкрият като похитител, това ще я съсипе напълно.
Родителите ѝ ще го държат с това до края на живота му, но поне с Мей и Кора отново ще могат да бъдат семейство. Ще си върнат детето. Мей ще бъде щастлива. Той ще се скъсва от работа, за да се грижи за тях, ще започне отначало. Може би ще успее да го направи. Може би Ричард всъщност не иска да го разкрива. Подобно разкритие би навредило и на тях — на положението им в обществото и на неговата репутация сред останалите бизнесмени. Може би просто иска да държи Нико с тази мръсна малка семейна тайна. Това би било точно в стила на Ричард. Нико започва да диша малко по-леко.
Трябва да се отърве от телефона. Ами ако Мей натисне полето за повторно набиране и се свърже с баща си? Тогава си спомня, че тя не знае паролата. Въпреки това трябва да се отърве от него. Телефонът го свързва с отвличането. Не бива да позволява да попадне в полицията.
Остава и проблемът със Синтия и нейния видеозапис. Той няма никаква идея какво да направи по този въпрос. Поне в краткосрочен план тя ще си мълчи, стига да успее да я убеди, че ще ѝ намери парите, които иска.
Господи, какъв хаос!
Нико се изправя в тъмното и навлича същите джинси и тениска, с които беше облечен предишния ден. Тихо пристъпва по мокета в спалнята, като внимава да не събуди Мей. Облича се бързо, а после прекосява коридора до кабинета, където мобилният телефон продължава да си лежи на пода, точно където го оставиха снощи. Включва го и го проверява за последен път. Нищо. Няма нужда да пази този телефон. Той е уличаващо доказателство. Ако се наложи да говори с Ричард, ще го направи директно. Ако Ричард не иска да го разкрие, а просто да го държи с нещо до края на живота му и да го измъчва насаме, трябва да се отърве от телефона. Това е единственото веществено доказателство, което съществува срещу него, ако не се брои видеозаписът на Синтия.
Едно по едно. Първо трябва да се отърве от телефона.
Той взима ключовете за колата от купичката до входната врата и тихо се измъква навън. Мисли си да остави бележка на Мей, но предполага, че ще се върне, преди тя да се събуди, така че не си прави този труд. Прекосява улицата и се качва в аудито. Времето е хладно, точно преди зазоряване. Все още не е взел окончателно решение какво ще прави с телефона, но сега открива, че е поел към езерото — любимото му място за мислене. Още е тъмно. Той мисли, докато шофира.
