Мисли за Синтия. Тя е изнудвачка. Човек трябва да бъде от определен тип, за да изнудва. Той се пита какво друго е правила. Пита се дали не може да намери нещо също толкова уличаващо срещу нея, колкото онова, което тя има срещу него. Да уравновеси везните. Ако не успее да открие нищо, което да използва срещу нея, може би ще може да измисли нещо, да я натопи по някакъв начин. Но за това ще има нужда от помощ. Стомахът му се свива от тази мисъл. Животът на престъпник не му се удава, а вместо това сякаш се закопава все по-дълбоко и по-дълбоко.
Продължава да се държи за мисълта, че ще успее да си върне нещо подобно на предишния си живот, ако им върнат Кора невредима, Ричард запази тайната му и той открие нещо срещу Синтия — по един или друг начин — с което да я държи по-далеч от себе си. Защото няма начин да ѝ плати веднъж и да продължава да ѝ плаща. Не може да се остави да го държи в ръцете си.
Но дори да успее да направи всички тези неща, той никога, никога няма да живее спокойно. Той си дава сметка за това. Ще живее само заради Кора и заради Мей. Ще се погрижи да им осигури възможно най-щастлив живот. Защото им го дължи. Няма значение дали самият той е щастлив, или не; вече е пропилял правото си на лично щастие.
Нико паркира колата на любимото си място под дървото, обърната към езерото. Остава вътре в продължение на няколко минути, като си спомня последния път, когато беше тук. Оттогава се случиха толкова много неща. Едва преди няколко дни беше толкова уверен, че ще си върне Кора. Ако нещата се бяха развили така, както трябваше, детето му вече щеше да бъде при него, парите също, и никой нямаше да знае какво е станало. А вместо това се стигна до този шибан хаос.
Най-сетне той излиза от колата. До езерото рано сутрин е студено. Небето едва е започнало да просветлява. Мобилният телефон е в джоба му. Нико тръгва надолу към брега, където е кеят. Ще отиде до края на кея и ще хвърли мобилния телефон в езерото. Никой никога няма да го намери. Така ще има поне едно нещо по-малко, за което да се тревожи.
Той отива до самия край на кея. Застава за малко там, изпълнен със съжаление. Най-накрая изважда мобилния телефон от джоба си и го поглежда за последен път. После го избърсва с ръба на якето си, за да го почисти от пръстови отпечатъци, за всеки случай. Като ученик беше добър на бейзбол. Замахва с всичка сила и хвърля телефона в езерото. Апаратът шумно цопва във водата. От мястото, където потъва, се разширяват концентрични кръгове. Това му напомня за детството, когато хвърляше камъни в езерото. Колко далеч му се струва онова време в момента.
Нико изпитва облекчение, че се е отървал от телефона. Обръща се и поема обратно към колата си. И изведнъж се стряска, защото на паркинга има още една кола, която преди не беше там. Не знае от колко време е там. Как не беше забелязал светлината от фаровете, когато е пристигнала?
Няма значение, казва си той, макар че по кожата му пълзят ледени тръпки. Няма значение дали някой го е видял да хвърля нещо в езерото в сумрака преди зазоряване. Беше твърде далеч, за да го разпознаят.
Но колата му е там с регистрационния си номер. Нико започва да се притеснява. Не е очаквал някой да го види. Когато се приближава, успява да види автомобила по-добре. Полицейски, от служебните. Не е патрулна кола, боядисана в черно и бяло, а анонимна. Те винаги се познават по предната решетка. Прилошава му. Защо тук точно сега има полицейска кола? Дали са го проследили? Дали полицаите са го видели да хвърля нещо в езерото? Нико вече се поти в студа, а сърцето му сякаш тупти в ушите. Той се опитва енергично да се доближи до колата си, като мине възможно най-далеч от полицейската, без да изглежда така, че ги избягва нарочно. Прозорецът се спуска надолу. Мамка му.
— Всичко наред ли е? — пита го полицейският служител, като подава главата си навън от прозореца, за да го огледа добре.
Нико спира и отново заприличва на сърна, уловена в светлините на фаровете. Не познава лицето на мъжа — не е нито Расбак, нито някой от неговите хора. В продължение на един сюрреалистичен миг беше сигурен, че през отворения прозорец ще се покаже именно Расбак.
— Да, разбира се. Не можах да заспя — отговаря Нико.
Полицейският служител кимва, вдига прозореца и потегля с колата си.
Нико се качва в своята, като се тресе от нерви. Налага се да изчака няколко минути, преди отново да бъде в състояние да шофира.
На закуска Мей и Нико не разговарят много. Той е блед и вглъбен в себе си след преживяването на езерото, за което тя не подозира. Нико не ѝ казва нищо. Мей се чувства лабилна и крехка, бебето ѝ липсва и не може да се отърси от мисълта за предишния ден, когато той ѝ призна, че ѝ е изневерил. Все още не може да му повярва за Синтия. Защо беше в нейната къща вчера? Ако е излъгал за това, за какво друго е излъгал? Тя не му вярва. Но двамата са постигнали някакво несигурно примирие. Имат нужда един от друг. Може би дори все още се обичат въпреки всичко.
— Тази сутрин трябва да отида в офиса — казва ѝ Нико малко неуверено и шумно се прокашля.
