Тя кимва. Знае, че нещата в бизнеса не вървят добре. Това не я интересува особено, но все пак предполага, че той наистина трябва да ходи на работа, дори в този момент, и да се опитва да оправи нещата. Смята, че това ще му се отрази добре — изглежда ужасно. Така ще се разсее от всичко останало поне за малко. Завижда му. Самата тя не разполага с лукса да се отдаде на работата си, за да позабрави за станалото. Всичко в къщата ѝ напомня за Кора и за онова, което са изгубили. Тя няма къде да избяга, дори да е временно.
Мей усеща, че Нико се тревожи за нея.
— Какво ще правиш, докато ме няма? — пита той.
Тя свива рамене:
— Не знам.
— Вероятно ще ти се отрази добре, ако си запишеш час при доктор Лъмсден — подхвърля Нико. — Вече би трябвало да можеш да се измъкнеш незабелязана покрай репортерите, ако си повикаш такси.
— Добре — съгласява се безсилно Мей.
Когато Нико излиза, все още е твърде рано, за да се опита да си запише час. Въпреки това се обажда в кабинета на психиатъра и оставя съобщение. След това не знае какво друго да прави. Обикаля къщата и мисли за бебето си. Представя си я мъртва в някой контейнер за боклук, покрита с червеи.
Представя си я в плитък гроб в гората, изровена и нагризана от диви животни. Представя си я затворена в клетка. Не може да прогони ужасните картини от ума си. Чувства се така, сякаш всеки момент ще повърне или ще изпадне в паника. Когато се поглежда в огледалото, очите ѝ са огромни.
Тя никога няма да разбере какво е станало с нейното бебе. Може би е най-добре да не разбира. Но до края на живота ѝ измъченото ѝ съзнание само ще ѝ осигурява отвратителни представи, които може би са по-страшни от действителността. Може би смъртта ѝ е настъпила бързо. Мей се моли да е било така. Но никога няма да го знае със сигурност.
От мига, в който се роди, тя знаеше къде се намира Кора във всяка минута, а сега не знае къде е. Защото е лоша майка. Тя е лоша, повредена майка, която не обичаше дъщеря си колкото трябва. Остави я сама в къщата, без никой да се грижи за нея. Удряше я. Нищо чудно, че я изгуби. За всичко си има причина и причината нейното бебе да изчезне е тази, че тя не го заслужаваше.
Мей вече не просто обикаля къщата, а кръстосва все по-бързо и по-бързо. Мислите ѝ препускат и се препъват една в друга. Чувства силна вина заради дъщеря си. Не знае дали да вярва на Нико, когато ѝ обяснява, че Кора е била жива в дванадесет и половина. Не може да вярва на нищо, което казва той — защото е лъжец. Не може да си спомни дали Кора дишаше, когато отиде да я нагледа в полунощ, и не може да си спомни какво се случи преди това, когато отиде в единадесет часа. Не може да си спомни как е преоблякла розовото ѝ боди. Не може да си спомни нищо. В паметта ѝ има бяло петно, черна дупка, изтрита история. Сигурно ѝ е направила нещо лошо. Вероятно е убила собственото си бебе. Единственото смислено обяснение.
Това е ужасяваща вероятност, ужасна тегоба. Трябва да каже на някого. Опита се да каже на Нико, но той не искаше да я чуе. Той отрича всичко, без да знае истината. Иска да се преструва, че тя не е способна да навреди на собственото си дете. Мей си спомня как я погледна, когато му каза, че е удряла Кора — отвращението в погледа му. Той не искаше да повярва на това.
Може би нямаше да се чувства така, ако я беше виждал да плясва Кора.
Може би нямаше да се чувства така, ако знаеше за нейната история.
Но Нико не знае за нейната психиатрична история, защото тя никога не му е разказвала за това. Тя си мислеше, че всичко е останало в миналото. Той не знае, че започна да ходи на психиатър още когато беше в трети клас. Мей си спомня как през онези ранни години постоянно изпитваше тревога, гризеше си косата и ноктите. Беше убедена, че другите хора могат да прочетат мислите ѝ, от което изпитваше още по-голяма тревога. Майка ѝ я заведе на един известен специалист по детско развитие — доктор Плъм, дори не е забравила името му. Той, общо взето, ѝ каза, че изпитва вина, защото в ума ѝ се въртят „лоши“ мисли, и затова е започнала да се тревожи, че хората знаят за тях. Уверяваше я, че те не са същите като лошите действия, че са нещо нормално. Но той стреляше в тъмното, понеже Мей не искаше да му каже какви бяха нейните лоши мисли. Не можеше да се сети за нито една.
Тя съвсем ясно разбираше, че трябва да го пази в тайна от доведения ѝ баща. Това я караше да изпитва още по-силен срам, все едно имаше неразрешим проблем. Майка ѝ беше казала, че той знае единствено, че ходи на психиатър, за да се лекува от тревожността си. Доведеният ѝ баща сякаш прие това обяснение; Мей очевидно беше много тревожно дете.
Когато навлезе в пубертета, имаше и по-сериозни проблеми. Мей си спомня как майка ѝ я намираше да броди в гористото дефиле зад къщата им, като не знаеше нито коя е, нито как е попаднала там. Когато случката отминаваше, не можеше да обясни какво се е случило, независимо колко подробно я разпитваше майка ѝ.
