„Ето каква съм. По-точно ето каква бях: преструвах се, че всичко знам, криейки се зад мълчанието си, докато оня арабин не ме ядоса до такава степен, че да се осмеля да кажа, че знам само каква е разликата между безалкохолните напитки. Дали е бил шокиран? Дали е променил мнението си за мен? Нищо подобно! Сигурно моята спонтанност му се е сторила фантастична! Винаги съм губила, когато съм се опитвала да се правя на по-умна, отколкото съм: стига толкова!“
Сети се за модната агенция. Дали са знаели какво иска арабинът — в такъв случай Мария отново бе проявила наивност, — или наистина са смятали, че той ще й намери работа в страната си?
Независимо от всичко това Мария не се чувстваше толкова самотна въпреки сивото утро в Женева и близката до нулата температура, демонстрацията на кюрдите, пристигащите точно по разписание автобуси, магазините, в които отново изнасяха бижутата по витрините, банките, които отваряха, спящите просяци, швейцарците, които отиваха на работа. Не се чувстваше толкова самотна, защото до нея вървеше друга жена, може би невидима за минувачите. Никога досега не бе забелязвала присъствието й, но тя беше тук.
Мария се усмихна на невидимата жена до себе си, която приличаше на Света Богородица, майката на Исус. Жената също й се усмихна и й каза да внимава, защото нещата не са толкова прости, колкото си мисли. Мария не обърна внимание на съвета, отвърна, че е пълнолетна, че отговаря за постъпките си и че не е възможно да съществува всемирен заговор срещу нея. Разбрала бе, че има хора, готови да платят хиляда швейцарски франка за една нощ, за половин час между бедрата й, и единственото, което трябваше да реши в близките дни, бе дали да не вземе тези хиляда швейцарски франка, които бе оставила в жилището си, да си купи самолетен билет и да се върне в родния си град. Или да остане още малко, достатъчно време, за да купи къща на родителите си, хубави дрехи за себе си и билети за местата, които открай време бе мечтала да посети.
Невидимата жена до нея повтори, че нещата не са толкова прости. Въпреки че бе доволна от неочакваната компания, Мария помоли жената да не прекъсва мислите й, животът наистина беше по-труден, отколкото си бе представяла.
Отново започна да обмисля, но този път по-внимателно, възможността да се върне в Бразилия. Съученичките й от гимназията, които никога не бяха напускали родния си град, веднага щяха да подхвърлят, че са я уволнили от работа и че никога не е имала талант, за да стане звезда от международна величина. Майка й щеше да се натъжи, защото така и нямаше да получи обещаната месечна издръжка — макар в писмата си Мария да твърдеше, че в пощата крадат парите, които изпраща. Баща й щеше да я гледа до края на живота си с онова изражение, което означава „знаех си“, тя щеше да се върне в магазина за платове, да се омъжи за собственика, след като бе пътувала със самолет, бе опитала швейцарско сирене, бе научила френски и бе газила из снега.
От друга страна, съществуваха питиетата за по хиляда швейцарски франка. Може би нямаше да трае дълго — в края на краищата красотата отминава бързо като вятъра, -но за една година тя щеше да събере достатъчно пари, за да си стъпи на краката и да започне нов живот, като този път тя самата щеше да диктува правилата на играта. Единственият проблем, който стоеше пред нея, бе, че не знаеше какво да направи, как да започне. Докато работеше в семейното заведение, едно от момичетата бе споменало за улица „Берн“ — впрочем това бе първата му реплика, преди още да й каже къде да си остави куфарите.
Мария се приближи до едно от големите пана, каквито изобилстваха в Женева, градът бе любезен с туристите, не би искал да ги остави да се загубят, ето защо от едната страна на тези пана имаше реклами, а от другата — план на града.
Наблизо стоеше някакъв мъж и тя го попита дали не знае къде се намира улица „Берн“. Той я погледна с любопитство и поиска да разбере дали тя търси именно въпросната улица или пътя за Берн, столицата на Швейцария.
— Не — отвърна Мария, — търся точно улицата, която се намира тук, в града.
Мъжът я изгледа от главата до петите и се отдалечи, без да каже нито дума, убеден, че го снима скрита камера за едно от онези телевизионни предавания, в които публиката много се радва да види как всеки човек може да изглежда смешен. Мария стоя там петнайсет минути — градът беше малък — и накрая намери улицата.
Нейната невидима приятелка, която бе мълчала, докато тя разглеждаше плана, сега се опитваше да изтъкне разни аргументи; не ставало дума за морал, а за това, че който тръгне по този път, не се връща.
Мария отговори, че след като е успяла да спечели достатъчно пари, за да напусне Швейцария, ще съумее да излезе от всякакво положение. А и нито един от минувачите, които бе срещнала по време на разходката, не бе избрал това, с което наистина искаше да се занимава. Такава е действителността!
