— Губим време — обади се Кари. Тя се приближи към старейшината и протегна едната си ръка. Той я взе и внимателно положи в дланта й парчето метал.
— Окей. Нина, мистър Чейс, да тръгваме.
— До скоро — каза Кастил, когато триото се насочи към изхода.
Тъмният коридор беше висок не повече от метър и осемдесет. Нина и Чейс нямаха проблеми, но главата на Кари почти докосваше тавана, което я принуждаваше да се навежда под туфите мъх и лианите. Температурата и влажността спаднаха рязко, докато се придвижваха навътре.
Нина видя нещо върху една от стените, когато Чейс я освети.
— Еди, почакай. Освети тук!
Лъчът разкри дълга редица от символи, издълбани в камъка. Познати символи.
— Това е същият език като на артефакта — потвърди Нина. — Пише, че… Мисля, че става въпрос за броя на сградите в храма. — Тя се наведе по-близо. Между глозелските и олмекски знаци имаше и други: групи от чертички и орнаменти. — Струва ми се, че това са цифри. Може да са дати, или…
— Нина, съжалявам, но не разполагаме с време — напомни й Кари. — Ще се наложи да почакат, докато се върнем. — Разочарована, Нина тръгна след Чейс по коридора.
След десетина метра стигнаха до ляв завой. Чейс плъзна лъча на фенерчето наоколо по стените и тавана.
— Мистър Чейс, какво не е наред? — попита Кари.
— Не знам за вас, но аз имам лошо предчувствие за цялата тази работа с „трите предизвикателства“ — каза той. — Искам да проверя дали няма да влетим в някой капан.
— Еди — въздъхна Нина, — вече ти казах, че дори да има такива, те със сигурност са излезли от строя след толкова века.
— А? — Чейс насочи фенерчето отново към входа. — Ами ако нашите приятели с перата са ги поставили? Не би могло да има по-голямо предизвикателство, не е ли така?
— О! — Стомахът на Нина се сви, когато осъзна, че той може и да е прав. — Ами тогава… трябва да сме по-предпазливи.
Коридорът изглеждаше безопасен, така че те се успокоиха отново. Скоро се появи нов завой.
— „Предизвикателство на Силата“, не мислите ли? — попита ги Чейс, когато спряха пред входа на малко помещение.
Беше малко по-широко от коридора, със страни от по два метра. Срещу дясната стена имаше правоъгълен каменен блок, който пресичаше стаята приблизително на височината на коленете, като пейка. В долната му част се виждаше друг проход, малко по-широк от метър и двайсет. Над горната част на пейката минаваше дебела греда, изчезваща в пролука в стената, обвита плътно от пълзящи растения, а друго, по-малко парче дърво, свързано с края на гредата, оформяше буквата Т. С изключение на това стаята беше празна.
Чейс вдигна ръка и направи знак на двете жени да стоят отзад, докато той предпазливо се придвижваше навътре. Светлината на фенерчето освети тесния проход.
— Какво виждаш? — попита Кари.
— Малко препятствие по маршрута. Проходът е дълъг около три метра, но от тавана се спускат метални пилони, така че трябва да минем между тях. — Той направи физиономия. — Пилоните са заострени и от тях стърчат шипове. Допускам, че не са за танцуване.
— Ами дървеното нещо? — попита Нина, имайки предвид гредата.
— Това ли? Прилича на уред във фитнес салон! — Чейс им кимна да влязат, след това възседна пейката и легна по гръб под гредата. — Предполагам, че се вдига като правиш преса и ако си достатъчно силен, се отваря вход. — Той осъзна, че в тавана има вдлъбнатина, точно със същата големина и форма като пейката, но не виждаше никаква причина за това.
Кари взе фенерчето и го насочи към тесния проход. Изглежда беше задънен — но на отсрещната стена имаше нещо, една квадратна дупка.
— А може би някой трябва да задържа тежестта, докато другият мине оттатък и дръпне механизма. По-възрастният индианец каза, че са нужни двама души, за да се справят с предизвикателствата.
— Тогава защо не отидем до другия край, преди някой да вдигне тежестите? — предложи Нина.
— Защото така ще е прекалено лесно; сигурно има някаква уловка, но не виждам как да я… — Чейс млъкна и се протегна в опит да вдигне Т-образния край на гредата. Тя се отмести изненадващо лесно на десетина сантиметра, преди да се почувства съпротивление. — Така че какво правим? Да вдигна ли това нещо и да видим какво ще се случи, или…
Кари отново огледа прохода.
— И без това трябва да преминем, така че може би е добра идея да се иде първо до другия край… Ти какво мислиш, Нина?
— Аз? — Нина неспокойно наблюдаваше петсантиметровите остриета, които стърчаха от лабиринта на металните пилони. Между тях имаше достатъчно пространство да мине дори Чейс, но щеше да е трудно да се избегнат шиповете. Тя погледна нагоре и видя, че всеки пилон изчезва в дупка в тавана. Дупките в пода им съответстваха напълно. — Представа нямам.
— Петдесет и три минути, док — обяви Чейс, след като се консултира с часовника си.
Нина се взря към дъното на прохода. Отворът в стената беше достатъчно голям да се бръкне вътре; може би имаше лост, който отваряше някаква врата.
— Добре, тогава… ще минем от другата страна. Щом стигнем там, ще вдигнеш гредата и ще видим какво ще стане.
— Правилно. Нина?
— Да?
