Елегантността на таралежа полностью

Списанията, които младежите крият под леглата си, не убягват от проницателния поглед на Мануела и, изглежда, малкият Палиер също ги беше използвал известно време, и то доста старателно, макар и подбирайки, за което е доказателство изтърканата страница с недвусмисленото заглавие: палавите маркизи. Смеем се и разговаряме още малко за това и онова спокойно като стари приятелки. Тези мигове са ценни за мен и сърцето ми се свива при мисълта за деня, когато мечтата на Мануела ще се сбъдне и тя ще се върне завинаги в своята страна, оставяйки ме тук, сама и грохнала, без приятелка, която два пъти седмично да ме превръща в нелегална кралица. Питам се също с известно опасение какво ще стане, когато единствената ми дружка, единствената, която знае всичко без някога да ме е питала за нещо, ще изостави една непозната никому жена и по този начин ще я погребе под покрова на забравата.

Във входа се чуват стъпки и после ясно различаваме загадъчния шум от човешка ръка върху копчето на асансьора, стар асансьор с черна решетка и двукрила врата, облицован с кожа и дърво и който, ако е имало място, е щял да бъде управляван навремето от пиколо. Познавам стъпките: те са на Пиер Артенс, кулинарния критик от четвъртия етаж, възможно най-гадния олигарх, който така присвива очи, когато застава на прага на дома ми, сякаш живея в тъмна пещера, макар че онова, което вижда, му подсказва точно обратното.

Чела съм ги прословутите му критики.

— Нищо не им разбирам — каза ми Мануела, за която вкусното печено си е вкусно печено и толкоз.

Няма нищо за разбиране. Жалко е такова перо да се съсипва поради слепота. Да посветиш страници наред блестящо повествование на домата — защото Пиер Артенс пише критиката си сякаш разказва история и само това е достатъчно, за да бъде гений — без никога да си видял, нито разбрал домата, е само оскърбителна виртуозност. Възможно ли е човек да е едновременно толкова надарен и толкова сляп за нещата? — се питах често, когато той минаваше край мен, навирил арогантния си нос. Изглежда е възможно. Някои хора са неспособни да доловят неповторимия живец и дух в онова, което наблюдават, и прекарват цялото си съществувание в разсъждения върху околните, сякаш са някакви автомати, както и върху нещата, сякаш нямат душа и могат да се сведат единствено до казаното за тях, което всеки път зависи от чисто субективни вдъхновения. Като че ли нарочно стъпките се приближават и Артенс звъни в портиерската стая.

Ставам, като внимавам да тътря краката си, обути в толкова съответстващи пантофи, че само коалицията на франзелата и баретата би могла да ги конкурира като общоприети клишета. Като правя това, знам, че дразня Маестрото, който олицетворява нетърпението на големите хищници, и точно по същата причина се старая много бавно да открехна вратата, подавайки недоверчив и, надявам се, зачервен и лъщящ нос.

— Очаквам да получа пакет по куриер — казва той присвил очи и стиснал ноздри. — Бихте ли ми го донесли веднага щом пристигне?

Днес следобед господин Артенс носи голяма лавалиера6 на точки, която се вее около патрицианския му врат и никак не му отива, защото гъстите му като лъвска грива коси и ефирната бухналост на копринения плат оформят въздушна балетна пачка, скриваща мъжествеността, която обикновено господинът излага на показ. А освен това, по дяволите, тази лавалиера ми напомня нещо. Едва не се засмивам, когато се сещам. Такава носи Льогранден. Творбата на някой си Марсел „По следите на изгубеното време“, описва друг известен портиер — Льогранден — сноб, разкъсван между два свята: този, в който се движи, и онзи, в който би искал да проникне; патетичен сноб, чиито най-дълбоки душевни колебания — от надежда до горчивина и от сервилност до презрение — се изразяват от лавалиерата му. Така например на площада в Комбре, не желаейки да поздрави родителите на разказвача, но длъжен все пак да ги срещне, той оставя лавалиерата да се вее на вятъра, което трябва да означава меланхолично настроение и му спестява обичайните поздрави.

Пиер Артенс, който е чел Пруст, но не е възприел от него никаква особена снизходителност към портиерите, нетърпеливо се изкашля.

Припомням въпроса му.

— Бихте ли ми го донесли веднага (пакета, изпратен по куриер — явно пратките на богатите не поемат по обичайните пощенски пътища?)?

— Да — казвам аз, като бия рекорда по краткост, насърчена от неговия собствен сбит стил и от отсъствието на „ако обичате“, което според мен въпросителната и условна форма не извиняват напълно.

— Крехко е — добавя той, — много ви моля да внимавате.