Внезапно осъзнавам, че съм седнала в кухнята си в Париж, в този друг свят, където съм издълбала невидимата си хралупа и с който съм се заклела никога да не се смесвам, че плача неудържимо, докато едно момиченце с невероятно топъл поглед ме държи за ръката и гали нежно пръстите ми — и осъзнавам също така, че всичко съм разказала: Лизет, майка си, дъжда, осквернената красота и в крайна сметка желязната ръка на съдбата, която дава на мъртвородените деца майки, намерили смъртта само защото са искали да се измъкнат от нищетата. Хлипам и роня едри, топли, обилни и добри сълзи и съм смутена, но непонятно щастлива от преобразяването на тъжния и строг поглед на Палома в кладенец от съчувствие, в който стоплям риданията си.
— Господи — казвам аз, като се успокоявам донякъде, — Господи, Палома, колко съм глупава!
— Госпожо Мишел, знаете ли, вие ми връщате надеждата.
— Надежда ли? — казвам аз, подсмърчайки патетично.
— Да — казва тя, — май е възможно да се промени съдбата.
И ние стоим така в продължение на няколко безкрайни минути, хванати за ръце, без да говорим. Аз съм приятелка на една прекрасна дванайсетгодишна душа, към която изпитвам огромна благодарност, и неуместността на тази несиметрична по възраст, положение и обстоятелства привързаност не успява да смути чувството ми. Когато Соланж Жос идва да вземе дъщеря си, ние я гледаме със съучастничеството на неразрушимите приятелства и си казваме довиждане, убедени, че скоро пак ще се видим. Вратата се затваря, аз сядам в креслото пред телевизора с ръка на гърдите и се улавям, че казвам на висок глас: може би да живееш е точно това.
Ако искаш да се излекуваш,
лекувай
другите
усмихвай се или плачи
при този щастлив обрат на съдбата
Знаете ли какво? Питам се дали не съм пропуснала нещо. Чувствам се като някой, който общува с кофти хора и когато срещне свестен човек, изведнъж открива друг път. В моя случай кофти хората са мама, Коломб, татко и компания. Но днес наистина срещнах свестен човек. Госпожа Мишел ми разказа за болката си: отбягва Какуро, защото е била наранена от смъртта на сестра си Лизет, прелъстена и изоставена от някакво богаташко синче. Оттогава нейната техника за оцеляване е: никаква близост с богатите, за да не умре и тя.
Като слушах госпожа Мишел, се запитах: кое е по-травматизиращо? Сестрата, която умира, защото е изоставена, или непрекъснатите последствия от това събитие: страхът, че ако не стоиш на мястото си, ще умреш? Госпожа Мишел би успяла да преодолее смъртта на сестра си, но нима можем да преодолеем мизансцена на собственото си наказание?
Освен това почувствах и още нещо, някакво непознато чувство, и докато го пиша, съм развълнувана (впрочем, оставих писалката за две минути и си поплаках). Ето какво почувствах: докато слушах госпожа Мишел и я виждах, че плаче, но най-вече като усетих колко добре й става, че ми разказва всичко, разбрах следното: разбрах, че страдам, защото не мога да сторя добро на никого около себе си. Разбрах, че ме е яд на татко, мама и най-вече на Коломб, защото не съм способна да им бъда от полза, защото не мога да сторя нищо за тях. Болестта им е в много напреднал стадий, а аз съм твърде слаба. Виждам ясно симптомите, но не съм компетентна да ги лекувам и това ме поболява и мен, но аз не го усещам. Ала докато държах ръката на госпожа Мишел, почувствах, че и аз съм болна. Във всеки случай едно нещо е сигурно: няма да се излекувам наказвайки онези, които не мога да изцеля. Може би трябва да помисля отново за историята с пожара и самоубийството. Впрочем, налага се да призная: нямам голямо желание да умра, искам отново да се срещам с госпожа Мишел и с Какуро и с малката му племенница Йоко, толкова непредсказуема, и да ги помоля за помощ. Е, разбира се, няма да се изтъпанча пред тях и да им кажа: плийз хелп ми, аз имам склонност към самоубийство. Но изпитвам желание да позволя на другите да бъдат добри с мен: в края на краищата аз съм само едно нещастно момиченце и макар да съм извънредно интелигентна, това не променя нещата, нали така? Нещастно момиченце, което в най-лошия момент има късмета да срещне читави хора. Имам ли моралното право да пропусна този шанс?
О, нищо не знам. В крайна сметка тази история е трагична. Има стойностни хора, радвай се, исках да кажа, но колко жалко все пак, те свършват под дъжда! Не знам какво да мисля. За момент повярвах, че съм открила призванието си; осъзнах, че за да се излекувам, трябва да лекувам другите, тоест „лечимите“, онези, които могат да бъдат спасени, а не да се тормозя, че не мога да спася останалите. Е какво, да взема да стана лекарка ли? или писателка? То е горе-долу едно и също, нали?
Пък и колко ли много са досадниците като Коломб и Тиберий в сравнение с една-едничка госпожа Мишел?
След като Палома си отиде, аз продължавам да седя във фотьойла, разстроена донемайкъде.
