Изгледах го така, сякаш беше обезумял. Спомнях си въпросното парти. Фърн беше Шестица и понякога идваше да ни помага с къщната работа, когато майката на Аспен не можеше да ни вмести в графика си. Двамата с Аспен ходехме от около седем месеца, когато Фърн ни покани на тържеството за шестнайсетия си рожден ден. Не беше нищо особено. Торта и вода, музика от радиото, понеже нямаше никакви дискове, и приглушената светлина на недовършения сутерен в дома им. Запомнящото се в случая беше фактът, че за пръв път присъствах на „несемейно" парти. Бяхме само кварталните деца сами в стая, а какво по-вълнуващо от това? Въпреки всичко онази далечна сбирка по нищо не можеше да се сравни с разкоша, който ни заобикаляше сега.
— Какво общо намираш между онова парти и това, за бога? — попитах недоумяващо.
Аспен преглътна и обясни:
— И тогава танцувахме. Помниш ли? Толкова се гордеех, че си с мен, в прегръдките ми, пред други хора. Нищо, че изглеждаше така, сякаш получаваш гърч. — Той ми намигна.
Думите му възпламениха сърцето ми. Помнех, разбира се. Седмици наред извличах щастие от онзи момент.
Мигновено хилядите тайни, родени и опазени помежду ни, нахлуха в съзнанието ми: имената, които бяхме избрали за въображаемите си деца, къщичката на дървото, гъделът по тила му, скришните послания, неуспешните ми опити да сготвя супа, как играехме морски шах с пръсти върху корема му и вечно забравяхме невидимите си ходове… как все ме оставяше да го бия.
— Кажи, че ще ме дочакаш. Ако ме чакаш, Мер, мога да преодолея всичко — прошепна той в ухото ми.
Оркестърът засвири традиционна песен и един от стражите ме покани на танц. Онемяла, оставих и Аспен, а и самата себе си без отговор.
В хода на вечерта неведнъж се хващах да търся Аспен с очи. Колкото и небрежен вид да си придавах, бях готова да се обзаложа, че всеки достатъчно наблюдателен гост можеше да долови неспокойствието ми — най-вече татко, стига да се навърташе в салона. Той обаче явно предпочиташе да скита из двореца, вместо да се кърши на дансинга.
Опитах да се разсея, вземайки по-дейно участие в партито, и може да се каже, че бях танцувала с всички кавалери в залата… без Максън. Тъкмо сядах да си почина, когато гласът му прозвуча до мен.
— Милейди? — Обърнах се и го погледнах в лицето. — Ще танцувате ли с мен?
Онова познато чувство, неопределимо както винаги, обзе тялото ми. Каквото и обезсърчение да бях преживяла, какъвто и срам, не можах да откажа шанса да бъдем заедно.
— Разбира се. — Той взе ръката ми и ме поведе към дансинга, където оркестърът подхващаше бавна песен. Изпълни ме вълна на щастие. Максън не изглеждаше разстроен или смутен. Точно обратното — притисна ме така силно до себе си, че подушвах одеколона му и усещах боцкането на брадата му по бузата си.
— Започвах да се питам дали някога ще дойде и моят ред — подметнах с шеговит тон.
Максън съумя да ме придърпа още по-близо до тялото си.
— Пазех те за накрая. Отчетох се с другите момичета и задълженията ми за тази вечер приключиха. Вече мога да се насладя на остатъка u с теб.
Заговореше ли ми така, неизменно се изчервявах. Понякога думите му приличаха на строфи от поема. След случилото се миналата седмица не вярвах, че повече ще го чуя да ми говори така. Пулсът ми се ускори.
— Неотразима си, Америка. Такава хубавица няма работа с дрипав пират като мен.
Изкисках се.
— А като какво трябваше да се дегизираш, за да си подхождаме? Като дърво може би?
— Най-малкото като храст.
Пак ме разсмя.
— Какво ли не бих дала да те видя облечен като храст!
— Догодина — обеща той.
Вдигнах поглед към него. Догодина?
— Ще се радваш ли следващия октомври пак да организираме купон за Хелоуин? — попита ме Максън.
— А дали ще съм тук следващия октомври?
Максън спря на място.
— Защо да не си?
Аз свих рамене.
— Цяла седмица ме отбягваш, излизаш с другите момичета. А и… видях те да говориш с баща ми. Реших, че му обясняваш защо се налага да изгониш дъщеря му. — Опитах да преглътна буцата в гърлото си. За нищо на света не биваше да се разплаквам точно тук.
— Америка.
— Разбирам. Все някое момиче трябва да си тръгне, пък аз съм Петица, а Марли е любимката на народа…
— Америка, спри — каза той с нежност в гласа. — Непоправим идиот съм. Дори не бях предполагал, че може да решиш така. Не знаех, че се притесняваш за мястото си в двореца.
Май нещо ми убягваше.
Максън въздъхна.
— Откровено казано, просто се опитвах да дам шанс и на другите момичета. Още от началото виждах само теб, исках само теб. — Страните ми пламнаха. — Когато ми сподели за чувствата си, изпитах такова облекчение, че част от мен отказваше да повярва. До ден-днешен ми е трудно да приема случилото се за факт. Ще се изненадаш, ако ти кажа колко рядко получавам онова, което истински желая.
Очите му спотаяваха нещо, някаква тъга, която още не беше готов да ми разкрие. Успя да се отърси от нея и продължи разказа си, а тялото му отново започна да се поклаща в такт с музиката.
